Росс Макдональд - Подвижна мишена

Тя грациозно извърна към мен главата си. Устните й бяха тръпнещи и меки, а големите зелени очи — замъглени от тъга.

— Не се притеснявайте.

— Благодаря ви — тя се усмихна. — Тук няма с кого да разговарям. Преди си мислех, че съм щастлива и осигурена с всички тези пари зад гърба си. Бях една арогантна малка кучка и може би още съм такава. Обаче научих, че парите могат да ви отдалечат от хората. Тук ние не участваме в светския живот на Санта Тереза, нито пък усещаме близостта на Холивуд — просто нямаме никакви приятели. Предполагам, че не бива да виня Илейн за това, но тя настоя да се преместим тук по време на войната. Сгреших и като напуснах училище.

— Кое училище посещавахте?

— „Радклиф“. Не бях особено блестяща, но в Бостън имах много приятели. Миналата година ме изключиха заради прояви на неподчинение. Можех да се върна обратно. Щяха да ме приемат отново, но бях твърде горда, за да се извинявам. И твърде арогантна. Въобразявах си, че ще мога да заживея с татко. Той също се опита да бъде мил с мен, но не се получи. Той от дълго време не се разбира с Илейн. В тази къща винаги е имало напрежение. А ето че сега и с него се случи нещо.

— Ще го върна обратно — казах аз. — Трябваше да кажа нещо утешително. — Но вие все пак имате приятели. Ето Алън и Бърт например.

— Алън всъщност не се интересува от мен. Мисля, че по някое време имаше нещо, но сега не ми се говори за него. А Бърт Грейвс не ми е приятел. Той иска да се ожени за мен и това е различно. Не можете да се отпуснете с човек, който иска да се жени за вас.

— По всичко личи, че ви обича.

— Зная, че ме обича. — Тя вирна закръглената си горделива брадичка. — Ето защо не мога да се отпусна с него. Той ме отегчава.

— Искате прекалено много, Миранда. — И аз говорех прекалено много, като някой излязъл от романите на Майлс Стандиш. — Нещата невинаги вървят добре, колкото и да ги насилвате. Вие сте една романтична егоистка. Някой хубав ден ще слезете на земята, но ще се ударите толкова силно, че може да си счупите врата. Или вашето самолюбие, но и в двата случая ще ви е от полза.

— Казах ви, че бях една арогантна кучка — бодро и с лекота каза тя. — Диагнозата ви заплаща ли се?

— Не бъдете арогантна с мен сега. Вече се проявихте като такава.

Тя широко разтвори очи с престорена сериозност:

— Имате предвид вчерашната ми целувка ли?

— Не твърдя, че не ми хареса. Но това ме влудява. Ненавиждам, когато ме използват за постигане на лични цели.

— И какви бяха моите зловещи цели?

— Не са зловещи. Детински истории. Можехте да измислите по-сполучлив начин, за да привлечете вниманието на Тагърт.

— Не се занимавайте с него! — Тонът й беше остър, но после отново стана мил. — Наистина ли ви влуди?

— И още как.

Обгърнах с ръце раменете й и доближих устни до нейните. Те бяха полуотворени и горещи. Тялото й беше свежо и стегнато. Нямаше съпротива. Нито пък отговор.

— Сега доволен ли сте? — попита тя, когато отслабих хватката.

Надзърнах в големите зелени очи. Те ме гледаха спокойно и невинно, но по повърхността им пробягваха тъмни сенки. Питах се какво се криеше под тези морски дълбини и колко време трябваше да мине, за да се покаже на повърхността.

— Това погъделичка самолюбието ми. Тя се засмя:

— Май погъделичка само устните ви. Има червило по тях.

Изтрих устата си с носната кърпичка.

— На колко години сте?

— На двадесет. Достатъчно голяма за вашите зловещи цели. Наистина ли мислите, че постъпвам като дете?

— Вие сте жена. — Неволно огледах тялото й — закръглена гръд, тънка талия, заоблен ханш, стегнати, стройни бедра. Тя се смути. — Това води до известна отговорност.

— Знам — в гласа й прозвуча угризение. — Не трябваше да се изхвърлям по този начин. Вие сте врели и кипели в този живот, нали?

Това също беше детински въпрос, но аз отговорих с подобаваща сериозност:

— Дори предостатъчно. Всъщност животът ми преминава в наблюдение на живота.

— А аз не съм видяла достатъчно. Съжалявам за постъпката си. — Тя внезапно се наведе към мен и леко ме целуна по бузата.

Почувствах се странно, защото това беше целувка, каквато една племенница би дала на вуйчо си. Какво пък, бях по-голям от нея с цели петнадесет години. Странното усещане се изпари. Бърт Грейвс беше по-голям с двадесет години.

Откъм алеята се чу шум от кола и миг по-късно къщата се раздвижи.

— Това сигурно е Бърт — каза тя.

Когато той влезе в стаята, и двамата бяхме седнали на прилично разстояние един от друг. Въпреки това той ми хвърли бърз, въпросителен и леко огорчен поглед, а после бързо възстанови контрол над лицето си. Между веждите му се очертаха няколко тревожни бръчици. Видя ми се недоспал. Това обаче не му пречеше да се движи бързо, уверено и почти безшумно за човек с неговия ръст. Тялото му, изглежда, приветстваше изникналата работа. Той поздрави Миранда и се обърна към мен: