Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Глупости! — Забелязах, че и мисис Сампсън трудно се владееше. — Помисли малко, Миранда. Ти ме мразиш още от самото начало и винаги си се опълчвала срещу мен, независимо дали съм била права, или не. Брат ти се държеше по-добре с мен.

— Не намесвай името на Боб. Знам, че го въртеше на малкия си пръст, но това не ти прави чест. Това по-скоро ласкаеше самолюбието ти, не беше ли така, завареният син да изпълнява всичките ти капризи.

— Достатъчно! — изграчи мисис Сампсън. — Махай се оттук, жалко момиченце!

Миранда не помръдна, но не пророни дума. Аз завъртях фотьойла си към прозореца. От долния край на моравата водеше началото си покрита с плочи пътека, която стигаше до една надвиснала над морето беседка. Тя представляваше малка осмоъгълна постройка с коничен покрив и изцяло остъклена. През нея се виждаха преливащите се цветове на океана: светлозелено в зоната на прибоя, тъмнокафяво в зоната на водораслите и наситено тъмносиньо в посока към далечната синева на хоризонта. Погледът ми беше привлечен от необичайно движение зад белия пояс вода, където вълните започваха да се разбиват. Един малък черен диск се плъзгаше по повърхността, скачаше от вълна на вълна и потъваше в далечината. След малко го последва втори. Източникът на плъзгащите се дискове беше някъде на брега и беше закрит от стръмния наклон на залива. Преброих шест или седем, които се появяваха и изчезваха. После нямаше нищо. Обърнах се с неохота към потъналата в мълчание стая.

Миранда продължаваше да стърчи над стола на мащехата си, но имаше промяна в стойката й. Тялото беше отпуснато. Беше вдигнала едната си ръка по посока на другата жена, но не изглеждаше разгневена.

— Съжалявам, Илейн.

Не можех да видя лицето й.

Това на мисис Сампсън се виждаше ясно. Изражението беше строго и умно.

— Ти ме нарани — каза тя. — Не очаквай от мен да ти простя.

— Ти също ме нарани — хлипайки, отвърна Миранда. — Не трябваше да ми споменаваш за Алън.

— Тогава и ти не се хвърляй направо в прегръдките му. Не, нямам предвид това и ти го знаеш. Наистина смятам, че трябва да се омъжиш за него. И ти искаш това, нали?

— Да. Но ти знаеш какво е мнението на татко. Не иска и дума да чуе за Алън.

— Ти се погрижи за Алън — каза почти весело мисис Сампсън, — а аз ще се погрижа за баща ти.

— Наистина ли ще го направиш?

— Давам ти думата си. А сега си върви, Миранда. Ужасно съм уморена. — Тя се обърна към мен: — Всичко това беше много поучително за мистър Арчър.

— Моля? — казах. — Наистина се наслаждавах на интимния ви разговор.

— Беше очарователно, нали? — Тя извика по посока на Миранда, която излизаше от стаята. — Ако искаш, остани, скъпа. Аз се качвам горе.

Тя разклати едно сребърно звънче, поставено отстрани на масичката. Внезапният му звън сякаш оповестяваше края на боксов рунд. Миранда довърши представата за това, като седна с унила физиономия в отдалечения ъгъл на стаята.

— Представихме ви се във възможно най-лошата светлина — каза мисис Сампсън. — Моля ви, не си правете погрешни изводи. Реших да направя това, което ме посъветвахте.

— Аз ли да се обадя в полицията?

— Бърт Грейвс ще го направи. Той е близък с властите на Санта Тереза. Ще пристигне тук всеки момент.

Икономката, мисис Кромберг, влезе и забута през стаята стола на колела. Почти без да се напряга, тя повдигна мисис Сампсън и я положи в стола. И двете напуснаха мълчаливо.

Някъде в къщата забръмча електрическо моторче. Мисис Сампсън се възкачваше към небесата.

Отидох да седна на дивана до Миранда, в ъгъла на стаята. Тя отказваше да ме погледне в очите.

— Сигурно си мислите, че сме ужасни — каза тя. — Да се обиждаме така пред други хора.

— Вие изглежда имахте основателна причина за това.

— И аз самата не знам. Има моменти, в които Илейн може да бъде много мила, но тя винаги ме е мразела. Боб беше нейният любимец. Той беше мой брат.

— Този, който е загинал във войната ли?

— Да. Той беше всичко това, което аз не бях. Силен, уравновесен и каквото и да правеше го правеше добре. Наградиха го с „Морският кръст“ посмъртно. Илейн боготвореше земята под краката му. Дори се питах дали не беше влюбена в него. Но, разбира се, всички ние го обичахме. Откакто той загина и откакто дойдохме да живеем тук, семейството се промени. Татко се побърка, Илейн пое нещата в свои ръце с тази нейна престорена парализа, а аз се чувствам изцяло объркана. Ето че пак започнах да говоря много.