Росс Макдональд - Подвижна мишена

Камионът даде на заден, смени скоростите със скърцащ вой и се насочи право към мен още преди да се бях изправил. Силната светлина на фаровете ме хипнотизира за миг. Ръмжащите колела се носеха към тялото ми. Предусетих намерението им и се метнах настрани. Камионът мощно прегази мястото на пътя, където се намирах преди секунда, и се отдалечи нагоре по улицата, като постепенно набираше скорост. Регистрационният му номер, ако изобщо имаше такъв, не беше осветен. Задните врати нямаха прозорци.

Когато се върнах при колата, Тагърт вече беше запалил двигателя. Избутах го от шофьорското място и последвах камиона. Той не се виждаше никакъв, когато стигнах до „Сънсет“. Нямаше начин да се познае дали се беше насочил към планините, или към морето.

Обърнах се към Тагърт, който виновно се беше свил на мястото си с пистолета ми в скута.

— Задръж спусъка, когато ти кажа.

— Беше твърде късно, когато ми го каза. Прицелих се над главата на шофьора. Исках да го накарам да излезе от кабината.

— Опита се да ме прегази. Нямаше да избяга, ако човек можеше да ти има доверие, когато държиш оръжие.

— Съжалявам — каза той разкаяно. — Въобразявах си, че съм добър стрелец. — Подаде ми пистолета откъм дулото.

— Забрави го. — Завих наляво към града. — Можа ли поне добре да огледаш камиона?

— Мисля, че беше от екипировката на армията, тези, с които превозват персонала. Беше боядисан в черно, нали?

— В синьо. Нещо за шофьора?

— Не можах да го видя добре. Носеше островърха шапка, само това можах да забележа.

— Обърна ли внимание на предния номер?

— Нямаше такъв.

— Това не е хубаво — отвърнах. — Твърде възможно е Сампсън да се е намирал в камиона…

— Наистина ли? Мислиш ли, че трябва да уведомим полицията?

— Мисля, че да. Но преди това трябва да говоря с мисис Сампсън. Ти обади ли се?

— Не можах да стигна до нея. Когато се обадих отново, вече беше взела сънотворното си. Не може да спи без него.

— Тогава ще се срещна с нея утре сутринта.

— С нас ли ще летите?

— Не. Ще дойда с колата. Преди това имам малко работа.

— Каква?

— Малко личен бизнес — сухо отвърнах аз.

Той не проговори повече. Нямах желание за разговор. Навън се зазоряваше. Крайчетата на навъсения черен облак, надвиснал над града, започваха да просветляват. Среднощното движение на таксита и лични автомобили почти беше замряло. По улиците се движеха само ранобудните товарни камиони. Напразно се взирах с надежда да мерна отнякъде боядисан в синьо камион от армията със затворен фургон.

Закарах Тагърт до „Валерио“ и се прибрах вкъщи. На прага ме чакаше бутилка мляко. Взех я с мен, за да ми прави компания. Електрическият часовник в кухнята показваше четири и двадесет. В камерата на хладилника открих кутия замразени стриди и си сготвих яхния. Жена ми не обичаше стриди. Сега можех да си седя на кухненската маса, по всяко време на денонощието да си хапвам до насита стриди и така да доказвам мъжествеността си.

Съблякох се и се мушнах под завивките, без да поглеждам към празното двойно легло в другия край на стаята. Все пак донякъде бях улеснен, че нямаше нужда да давам обяснения къде съм се мотал през целия ден.

Когато слязох отново в града, часовникът показваше десет. Питър Колтън седеше зад бюрото в кабинета си. Беше ми полковник, докато служех в разузнаването. Влязох през вратата от матирано стъкло, той остро ме изгледа иззад купчината полицейски доклади и бързо наведе очи, за да ми покаже, че не бях добре дошъл. Колтън работеше като старши следовател в районната прокуратура и беше човек на средна възраст с късо подстригана коса и огромен нос, който приличаше на обърната надолу предна част на скутер. За кабинет му служеше една варосана стая с един-единствен прозорец с метална рамка. Настаних се неудобно в един стол с твърда облегалка, опрян до стената.

След известно време той насочи носа си към мен.

— Какво се е случило с това, което поради липса на подходяща дума бих нарекъл лице?

— Събирах доказателства.

— И сигурно искаш да арестувам съседа побойник. — Усмивка изкриви надолу ъгълчетата на устните му. — Оправяй се сам с проблемите си човече, освен ако нямаш нещо и за мен.

— Захарно петле — кисело отвърнах аз — и три пакетчета дъвки.

— Опитваш се да подкупваш силите на закона с три пакетчета дъвки? Нима не знаеш, че живеем в атомния век, приятелю? В три пакетчета дъвки се съдържа достатъчно количество първична енергия, за да направи всички ни на парчета.