Росс Макдональд - Подвижна мишена

Мозъкът ми е в стомаха.

Сърцето ми се е качило в устата.

Искам да отида на север.

Нозете ми сочат на юг.

Изпаднала съм в психоматичен блус.

Докторе, докторе, докторе.

Анализирайте мозъка ми.

Съживете ме, докторе.

Докторе, облекчете болката ми.

Изпаднала съм в психоматичен блус.

Тя редеше думите на песента с декадентска интелигентност. Не ми харесваше, но заслужаваше по-добра публика от жужащата зала зад гърба ми. Изръкоплясках на финала и поръчах още една чаша за нея.

Тя дойде с чашата си до масата ми и седна. Тялото й приличаше на танагрова статуетка, малко и перфектно изваяно, а възрастта му беше съсредоточена някъде в диапазона между двадесет и тридесет години.

— Изглежда, харесвате музиката ми — установи тя.

Тя наведе чело и ме погледна изпод веждите с отработения маниер на жена, която се гордее с очите си. Набраздените кафяви ириси гледаха отнесено и объркано.

— Трябва да свирите на Петдесет и първа улица.

— Не мислете, че не съм била там. Но вие май отдавна не сте я посещавали. Мястото страшно западна.

— Тук нямате възможност да заработвате, много. Стените ще се срутят всеки момент. Вижда се и с просто око. Кой е собственикът?

— Един мъж, когото познавам. Имате ли цигара?

Поднесох й запалената цигара и тя смукна дълбоко. Лицето й несъзнателно очакваше нечия поддръжка и леко се намръщваше, когато такава липсваше. Тя беше като бебе на неопределена възраст, което усилено сучеше от празна бутилка. Краищата на ноздрите й бяха бледи и бели като сняг, а това не беше фройдистка грешка.

— Казвам се Лу — казах. — Май съм слушал нещо от вас.

— Името ми е Бети Фрайли.

В думите й прозвуча нотка на съжаление, едва доловимо като тънкия черен ръб на пощенска картичка. На мен името не ми говореше нищо, но на нея вероятно да.

— Спомних си. — Вече лъжех по-смело. — Вие бяхте излезли в принудителна почивка, Бети.

Всички птиченца, замесени в афери с кокаин, носеха печата на лош късмет.

— Може отново да го повторя. Две години в бялата килия без пиано. Оказа се, че конспираторът бил някакъв свирач. Всичко, което можеха да докажат, беше, че имах нужда от това. Казаха, че ме прибират за мое добро. По-скоро — за тяхното. Имаха нужда от реклама, а моето име бе известно. Вече не е, а ако някога реша да откажа навика, то няма да е с помощта на федералните агенти. — Устните й се свиха около влажния, изцапан с червило край на цигарата. — Две години без пиано.

— Добре се справяте за момиче, което дълго не е свирило.

— Така ли мислите? Да ме бяхте чули в Чикаго, когато бях на върха. Качвах пианото до гредите на тавана и се люлеех на клавишите. Сигурно сте слушали записите ми?

— Кой не ги е слушал.

— Намирате ли ги такива, каквито ви ги описах?

— Прекрасни са. Луд съм по тях.

Страстното пиано не ми беше по вкуса и май попрекалих с думите или преигравах възхищението.

Горчивината от устата й премина в погледа и гласа.

— Не ви вярвам. Назовете едно заглавие!

— Отдавна беше.

— Хареса ли ви моят „Джин Мил блус“?

— Да — отвърнах с облекчение. — Правите го по-добре от Съливан.

— Вие сте лъжец, Лу. Никога не съм записвала това парче. Защо искате да ме накарате да говоря толкова много?

— Харесвам музиката ви.

— Да, да. Вие сигурно сте от тези, дето не могат да разпознаят и една нота. — Тя се вгледа настойчиво в мен. — Нищо чудно, ако сте някое ченге. Не приличате много на тях, но има нещо в начина, по който гледате на нещата, изисквате ги, но не ги харесвате. Имате очи на ченге, очи, които обичат да гледат как страдат хората.

— Успокойте се, Бети. Още сте твърде разстроена. Не обичам човешкото страдание, но съм ченге.

— Наркотици ли? — Лицето й пребледня в див ужас.

— Нищо подобно. Аз съм частно ченге. Не искам нищо от вас. Просто ми хареса музиката ви.

— Лъжете! — Ужасът и обзелият я страх я караха да шепне. Гласът й звучеше като пращене на сухи листа.

— Вие бяхте този, който вдигна слушалката у Фей и се представи за Трой. Какво си мислите, че търсите?

— Един човек на име Сампсън. Само не ми казвайте, че не сте чували за него. Чували сте.

— Изобщо не го познавам.

— По телефона твърдяхте друго.

— Добре. Виждала съм го да идва тук, както всеки друг. Трябва ли заради това да му бъда бавачка? Защо дойдохте при мен? Той е просто един от обичайните посетители.

— Вие дойдохте при мен. Не помните ли?

Тя се наведе към мен и ме заля с магнетично презрение.