Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Къде е тя.

— Отпред в стаята.

Той ме отведе в стаята, където лежеше мисис Естабрук, отчасти закрита от честърфийлдската маса. Тя бе изпаднала в дълбок вцепенен сън и изглеждаше като умряла. Устата й беше отворена, но вече не хъркаше. Едната й ръка висеше към пода и приличаше на преяла бяла змия.

Той я погледна с презрение. Презрението беше такова, каквото среброто можеше да изпитва към подпухналата плът.

— Не може да разбере, че ликьорът не й понася.

— Сменихме няколко кръчми — рекох. — Водихме интелектуален разговор.

Той остро ме изгледа.

— Естествено. За какво си се повлякъл с дрипа като тази?

— Говорите за жената, която обичам!

— Моята съпруга. — Лекото трепване на ноздрите доказа, че лицето му можеше и да се движи.

— Наистина ли!

— Не съм ревнив, мистър Арчър, но те предупреждавам да стоиш далеч от нея. Не съм от толерантните. В последно време и някои от съдружниците й са по-малко толерантни.

— И те ли са толкова разговорливи като вас?

Той ми показа дребните си правилно подредени зъби и внезапно смени позата. Торсът му се приведе и повлече със себе си и главата, която лъсна под лампата. Имаше отвратителен вид, беше като зло момче, което криеше пъргавината и нетърпеливостта си зад маската на възрастен. Той превъртя пистолета на пръста си като сребърно колелце и отново го насочи към гърдите ми.

— Те имат навика да се изразяват другояче. Ясен ли съм?

— Идеята ви е ясна като кладенчова вода. — По гърба ми течеше студена пот.

В улицата изсвири кола. Той отиде към вратата и я отвори. Вън беше по-топло.

— Радвам се, че получих поръчка — каза шофьорът. — Иначе трябваше да имам празен курс. Преди вас имах повикване от Малибу. Четири свини отиваха на плажно увеселение. Едва ли ще помиришат водата.

В задната част на купето беше задушно като в оранжерия.

— Трябваше да чуете как говореха тези жени. — Той намали скоростта при знака стоп на „Сънсет“. — Обратно към града ли отиваме?

— Почакайте! Той спря.

— Известно ли ви е заведение, наречено „Пиано“?

— „Дивото пиано“ ли? — отвърна той. — Намира се в Уест Холивуд. Някакъв вертеп, доколкото знам.

— Кой е собственикът?

— Не съм виждал счетоводните им книги — отвърна безгрижно той и говорът му премина в ръмжене. — Там ли искате да ви закарам?

— Защо не — рекох, — нощта е още млада.

Излъгах го. Нощта беше стара и студена и едва долавях биенето на сърцето й. Гумите изсвириха протяжно като вой на изгладнели котки върху мокър от мъглата покрив. Неоновите светлини по „Стрип“ страдаха от безсъние.

В „Дивото пиано“ нощта също не беше млада, но тук я поддържаха с изкуствено дишане. То се намираше на една лошо осветена улица, свито между редици от стари двуетажни къщи, разделяни от боклучиви алеи. На фасадата липсваше надпис, нямаше я и остъклената витрина. Входът беше означен от гипсов свод, имитиращ кафяво дърво, но по краищата беше започнал да си възвръща оригиналния цвят. Над него стърчеше тесен балкон с перила от ковано желязо, чийто прозорец бе закрит от плътна завеса.

Един негър портиер, облечен в униформа, изникна под свода и дойде да отвори вратата на таксито. Платих на шофьора и го последвах навътре. В слабата светлина, струяща през вратата, забелязах, че платът на синьото му сако беше доста изтъркан. Дръжката на кафявата кожена врата беше почерняла от съприкосновението с безброй потни ръце. Тя се отвори към едно дълбоко и тясно помещение, което приличаше на тунел.

Един друг негър, облечен като келнер, с преметната през ръката кърпа, ме посрещна на вратата. На фона на синята светлина, струяща от стените, устните му, разтегнати в усмивка, изглеждаха с цвят на индиго. Стените бяха украсени с рисунки на сини голи фигури в различни пози. От двете им страни бяха подредени маси с бели покривки. Една жена свиреше на пианото, поставено върху ниска платформа в отдалечения долен край на залата. През димната завеса тя изглеждаше нереално, беше като механична кукла със сръчни ръце и изпънат неподвижен гръб.

Подадох шапката си на момичето, което седеше на гардероба, и помолих за маса в близост до пианото. Келнерът се втурна стремително пред мен, кърпата му се развя като перо на шапка и всичко това, за да ми създаде илюзията, че тук се работи с пълна пара. Не беше вярно. Две трети от масите бяха празни. Останалите бяха заети от двойки. Мъжете принадлежаха към измета, който уважаващите себе си заведения, отдавна бяха отпратили да си ляга. Между тях имаше и слаби, и дебели, но на фона на синята светлина всички те имаха рибешки лица, от които гледаха очички на стриди.