Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Махайте се оттук и стойте настрана!

— Оставам.

— Така си мислите. — Тя махна с бялата си ръка към келнера, който дотича начаса. — Извикай Пъдлър. Тази шушумига тук е частно ченге.

Той ме погледна с известна несигурност в очите на фона на синьо-черното си лице.

— Успокой се — казах аз.

Тя стана и се запъти към вратата зад пианото.

— Пъдлър!

Всички глави в залата се извърнаха по посока на гласа.

Вратата зейна широко и от нея излезе мъжът с червената риза. Малките му очички тревожно зашариха из помещението в търсене на суматоха.

Тя ме посочи с пръст.

— Изведи го навън и го обработи! Той е ченге и искаше да ме разпитва.

Имах време да побягна, но бях твърде съсипан. Три бягства бяха прекалено много за един ден. Излязох насреща и насочих удара си към набития мухльо.

Улучената глава се люшна назад. Опитах с дясната ръка. Той я хвана за лакътя и се раздвижи.

Тъпоумните му очи се облещиха. Имах странното чувство, че не ме позна. Един юмрук се намести в корема ми. Свалих гарда. Следващият се стовари върху врата, под ухото ми.

Краката ми се опряха в ръба на платформата с пианото. Стоварих се отгоре му. Съзнанието ме напусна в съпровода на фалшиво издрънчаване, което потъна в огромна сянка.

На ръба на една черна кутия седеше невзрачно човече, опряло гръб върху нещо твърдо. Друго нещо, почти толкова твърдо, го удари по лицето. Първо от едната страна на челюстта, после и от другата. При всеки удар главата му отскачаше и се удряше в твърдата повърхност зад него. Тази болезнена последователност — ударът, последван от отскачането, продължи монотонно за известен период от време. Всеки път, когато юмрукът се доближаваше до устата му, невзрачното човече правеше неуспешен опит да го захапе с разклатените си зъби. Ръцете му обаче висяха свободно от двете му страни. Краката му бяха неподвижни и стояха разкрачени в странна поза.

В дъното на алеята изникна висока сянка, която за миг застана на един крак като щъркел и след това смешно се заклати към нас. Пъдлър бе твърде силно погълнат от заниманието си, за да я забележи. Сянката се изправи зад гърба му и вдигна високо едната си ръка. Ръката слезе надолу, а в края й висеше тъмен предмет. Когато предметът докосна главата на Пъдлър, се чу приятният звук от трошене на орехи. Той коленичи пред мен. Не можех да поговоря с душата му, защото ми предложи само бялото на очите си. Бутнах го назад.

Алън Тагърт обу обувката си и седна до мен.

— Най-добре е да се махаме оттук. Не го ударих силно.

— Когато решиш да го удариш по-силно, не забравяй да ме предупредиш. Искам да присъствам.

Устните ми бяха подпухнали. Краката ми бяха две слаби и неподдаващи се на команда подпори на тялото ми. Успях да наложа контрол над тях и се изправих. Със същия успех можех да стоя и на един крак. Трябваше да изритам мъжа, който лежеше на улицата, и по-късно съжалявах за това — няколко години по-късно.

Тагърт ме подхвана под мишницата и ме повлече към края на алеята. На завоя чакаше такси с отворена врата. Улицата пред гипсовия вход на „Дивото пиано“ беше пуста. Тагърт ме набута в таксито и влезе след мен.

— Къде искате да отидете?

В главата ми за миг се възцари празнота. След малко от нея изплува гняв.

— В леглото, но няма да го направя. Карайте към „Суифтс“ на „Холивуд булевард“.

— Там вече е затворено — информира ме шофьорът.

— Колата ми остана на техния паркинг. А в колата беше пистолетът.

Бяхме преполовили пътя, когато мозъкът ми установи връзка с езика.

— Откъде, за Бога, изникнахте вие? — попитах Тагърт.

— Отвсякъде, за да бъда там, където трябва. Аз изръмжах:

— Не се правете на духовит. В момента нямам настроение за това.

— Съжалявам — сериозно отвърна той. — Търсех Сампсън. Близо до мястото, където ви намерих, има едно заведение — „Дивото пиано“. Сампсън веднъж ме беше завел в него и си помислих, че можех да ги питам дали не са го виждали.

— И аз си мислех, че правя същото. Видяхте какъв отговор получих.

— Как попаднахте там?

Не ми се занимаваше с обяснения.

— Случайно се препънах във входа и влязох. На излизане също се препънах.

— Видях ви на излизане — каза той.

— Можех ли да ходя?

— В общи линии. Помагаха ви. Изчаках в таксито, за да проследя развитието. Когато биячът ви поведе по алеята, ви се притекох на помощ.

— Не ви благодарих.

— Не се притеснявайте. — Той се наведе към мен и прошепна със сериозно изражение: — Наистина ли мислите, че Сампсън е бил отвлечен.