Росс Макдональд - Подвижна мишена

— В момента не съм в състояние да мисля пълноценно. Това е просто една идея от времето, когато можех да формулирам идеи.

— Кой може да го е направил?

— Има една жена на име Естабрук — казах, — един мъж на име Трой. Някога да сте ги срещали?

— Не, но съм чувал за тази жена, Естабрук. Тя придружаваше Сампсън в Невада преди няколко месеца.

— Като каква? — Подбитото ми лице пламтеше. Оставих го да пламти.

— Не знам със сигурност. Тя отиде дотам с кола. Самолетът трябваше да мине на преглед и аз останах с него в Лос Анджелис. Не ми се удаде случай да я видя, но Сампсън ми спомена за нея. Доколкото ми е известно, двамата са се излежавали под слънцето и са си говорили на религиозни теми. Мисля, че тя е близка с онзи свещеник — Клод. Същия, на когото Сампсън подари планината.

— Трябваше по-рано да ми разкажете всичко това. Снимката, която ви показах, беше нейна.

— Не знаех.

— Вече няма значение. Прекарах вечерта с нея. Тя беше жената, с която бях в бара на „Валерио“.

— Сериозно? — изглеждаше като гръмнат. — Тя не знае ли къде се намира Сампсън.

— Възможно е да знае, но не ми каза. Сега смятам да я посетя отново. Мисля, че ще се нуждае от помощ. Пазачът на къщата й е малко буен.

— Добре — съгласи се Тагърт.

Реакциите ми бяха още твърде бавни, така че го оставих той да кара. Той непрекъснато качваше колата на тротоара по завоите, но всичко мина добре и ние стигнахме до дома на Естабрук. Той беше потънал в мрак. Буикът беше изчезнал от алеята, а гаражът беше празен. Почуках на вратата с дулото на пистолета. Никакъв отговор.

— Станала е подозрителна — рече Тагърт.

— Ще я разбием.

Вратата обаче се оказа залостена и твърде здрава за раменете ни. Заобиколихме и минахме отзад. Докато вървяхме през двора, кракът ми се препъна в един заоблен твърд предмет, който се оказа празна бирена бутилка.

— Дръж се, старче — каза Тагърт с назидателен тон. Той сякаш се забавляваше.

Той се устреми с младежко отчаяние към вратата на кухнята. Помогнах му с едно рамо, бравата се счупи й вратата се отвори. Минахме през кухнята и влязохме в тъмния коридор.

— Носите ли пистолет? — попитах аз.

— Не.

— Но, предполагам, знаете как се борави с него?

— Естествено. Предпочитам картечница — изфука се той.

Подадох му моя автоматичен пистолет.

— Опитайте да се справите и с този.

Отидох до входната врата, вдигнах резето и я отворих с леко скърцане.

— Ако някой дойде, съобщете ми. И не се показвайте навън.

Той зае позиция с подобаващо достойнство, като новоназначен караул пред бъкингамския дворец. Направих обход през хола, трапезарията, кухнята и банята, като последователно палех и гасях осветлението. Обстановката изглеждаше непокътната. В спалнята обаче бе настъпила малка промяна.

Разликата се състоеше в това, че във второто чекмедже сега се мотаеха само чорапите. Имаше още и един стар плик, смачкан на топче и заврян в един от ъглите. Той носеше адреса на мисис Естабрук. На гърба някой беше надраскал няколко думи и цифри:

Прибл. приход $ 2000. Прибл. разход (макс.) $ 500

Нето прибл. $ 1500

Месец май — 1500 х 31 = 46 500 минус 6500 (спешни) = 40 000

40 000 / 2 = 20 000

Изглеждаше като чернова на сметка на един доста печеливш бизнес. Едно нещо знаех със сигурност: „Дивото пиано“ едва ли носеше такива печалби.

Обърнах отново плика откъм лицевата част. Пощенското клеймо беше от Санта Мария и носеше дата от 30 април, тоест преди седмица. Докато анализирах новата информация, откъм пътя долових ръмженето на голямо превозно средство. Щракнах копчето на лампата и излязох в коридора.

Фасадата на къщата бе заляна от струя светлина, която освети и пролуката на вратата, зад която се беше притаил Тагърт.

— Арчър! — дрезгаво прошепна той.

В следващия момент той извърши една смела и налудничава постъпка. Излезе на площадката пред вратата и като попадна под обсега на фаровете, стреля с пистолета.

— Задръж! — извиках, но вече беше късно. Куршумът удари на метал и изсвири в рикошет. Ответен изстрел нямаше.

Аз профучах покрай него и се втурнах надолу по стълбите. Камион със затворен фургон се изнасяше по алеята с пълна скорост. Затичах се напряко през поляната и го настигнах, преди да е излязъл на улицата и да засили скоростта. От дясната страна на кабината прозорецът беше отворен. Вкопчих се в него и метнах единия си крак на платформата под вратата. През волана ме погледна изпито мъртвешко лице, върху което в ужас блестяха малки очички. Камионът се закова на място, сякаш се беше блъснал в каменна стена. Аз загубих равновесие и се изтърколих на пътя.