Росс Макдональд - Подвижна мишена

Пронизителният звън на телефона наруши тишината и ми припомни стърженето на зъболекарска бормашина. В следващия момент то докосна нерва и аз скочих. Не забравих да затворя чекмеджето, преди да се запътя към помещението с телефона. Жената в хола продължаваше безмълвно да лежи.

Сложих вратовръзката си пред устата и вдигнах слушалката.

— Ало!

— Мистър Трой? — беше женски глас.

— Да.

— Фей вкъщи ли е? — Речта беше къса и накъсана. — Бети е.

— Няма я.

— Чуйте, мистър Трой. Преди един час Фей си е тръгнала от „Валерио“. Била е с един мъж, който може да се окаже ченге. Казал, че щял да я води вкъщи. Знам, че не бихте искали той да се навърта наоколо, когато дойде камионът. А знаете каква е Фей, когато се напие.

— Да — рекох и реших да рискувам. — Къде се намираш сега?

— В „Пиано“ естествено.

— Ралф Сампсън там ли е?

Отговорът бе едно хлъцване от изненада. За миг тя запази мълчание. Откъм слушалката се чуваше шум от говорещи хора и тракане на чинии. Вероятно се обаждаше от ресторант.

Тя си възвърна гласа.

— Защо ме питате? Отдавна не съм го виждала.

— Къде е той?

— Не знам. С кого говоря? Мистър Трой?

— Да, аз съм. Оставам да чакам Фей. — Затворих.

Топката, която служеше за дръжка на входната врата, бавно се завъртя зад гърба ми. Застинах с телефонната слушалка в ръка и гледах като хипнотизиран към нея, докато тя бавно се въртеше и отразяваше светлината от хола. Вратата рязко се отвори и в очертанията й се появи мъж в светъл шлифер. Сребристата му глава беше без шапка. Той влезе вътре като актьор, който излиза на сцената, и силно блъсна вратата с лявата си ръка. Дясната се намираше в джоба на шлифера. Джобът беше насочен към мен.

Обърнах се към него.

— Кой сте вие?

— Знам, че не е учтиво да се отговаря на въпроса с въпрос. — В гласа му се долавяше далечен акцент, родом от Южна Англия, избледнял с течение на времето. — Но вие кой сте?

— Ако това е обир…

Тежестта в джоба му ме гледаше безмълвно. Тонът му стана по-настоятелен.

— Зададох ти един прост въпрос, приятелче. Дай ми прост отговор.

— Името ми е Арчър — отговорих. — Използвате ли синка, когато си миете косата? Една моя леля казваше, че се получавал много добър резултат.

Лицето му не трепна. Гневът му се концентрира в по-отчетливото произнасяне на думите.

— Не обичам излишното насилие. Моля те, не го предизвиквай!

Вдигнах поглед към върха на главата му и видях лъскавия скалп, обграден от грижливо сресаната коса.

— Вие ме ужасявате — рекох. — Един поиталианчен англичанин е като самия дявол.

Но пистолетът в джоба беше едно малко и мощно охладително съоръжение, което изстудяваше антрето. Очите му се превърнаха в късчета лед.

— С какво си изкарваш хляба, мистър Арчър?

— Продавам застраховки. Хобито ми е да издирвам убийци.

Извадих портфейла си, за да му покажа картата си.

— Не, дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам. И си дръж езика зад зъбите, ако обичаш.

— С удоволствие. Едва ли ще ви продам застраховка. Вие не представлявате интерес с този пистолет, дето го размахвате из Лос Анджелис.

Думите преминаха покрай ушите му и го оставиха невъзмутим.

— Какво търсиш тук?

— Изпратих Фей до дома й.

— Приятел ли си й?

— По всяка вероятност. А вие?

— Тук аз задавам въпросите. Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Тъкмо щях да повикам такси и да си ходя.

— Май че ще е най-добре да побързаш — рече той. Вдигнах слушалката и се обадих на такситата. Той безшумно ме приближи. Лявата му ръка се разходи по гърдите ми, опипа под мишниците и слезе надолу към ханша и хълбоците. Радвах се, че оставих пистолета в колата, но мразех допира на ръката му. Имах чувството, че ме опипва хермафродит.

Той направи крачка назад и ми показа оръжието си — никелиран револвер от тридесет и втори или тридесет и осми калибър. Започнах да изчислявам какви са шансовете ми да го ритна и да му отнема пистолета.

Тялото му едва забележимо се стегна и дулото ме фиксира като око.

— Не — рече той. — Стрелям бързо, мистър Арчър. Нямаш никакъв шанс. Сега се обърни!

Аз се обърнах. Той подпря гърба ми с пистолета в областта на бъбреците.

— Към спалнята!

Поведе ме към осветената спалня и ме накара да застана с лице към вратата. Чух бързите му стъпки и звука от отварянето и затварянето на чекмеджето. Пистолетът отново ме подпря отзад.

— Какво търсеше тук?

— Не съм влизал в тази стая.

Фей запали лампата.