Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Наташа въздъхна. Беше се надявала на идентификация по пръстови отпечатъци. Това би било най-добрият вариант — за разлика от съдебната медицина. Дори американците не можеха да се похвалят с високотехнологични уреди и инструменти като онези в „От местопрестъплението“.

— Мобилният ти телефон у теб ли е? — попита Черновски.

— Не. — Напомняше й, че могат да я открият чрез GPS. — Ще се обаждам, когато мога.

— От Лайпциг?

— При възможност.

— Много внимавай, Наташа — посъветва я Черновски. — Убийците на Юлия са професионалисти.

— Зная. Но аз съм свикнала да си имам работа с професионалисти. Напоследък московските престъпници са много опасни.

— Само че тях можеш да ги разбереш. Знаеш доколко са склонни да рискуват. В този случай нямаш представа какви са залозите. С тези хора… — Черновски пое дълбоко дъх. — Вече не би трябвало да са тук, Наташа. Трябва да са напуснали страната.

— Но не са го направили — каза Наташа. — И това ще бъде последната им грешка.

— Гледай да не бъде твоята последна — сгълча я Черновски.

— Ще гледам.

— Поддържай връзка, Наташа. Ще ти помагам, доколкото мога. Сестра ти беше хубав човек. Също като теб. Пази се.

Наташа му благодари, сбогува се и затвори.

Майката обиколи магазина и приключи с оскъдния си избор. Наташа затършува из джобовете си и намери малко пари. Отиде до момчето с гладните очи. Помнеше времената, когато двете с Юлия трябваше да се лишават от толкова много неща. Едва когато порасна, осъзна всички жертви, които по-голямата й сестра беше правила за нея.

— Дай това на мама — каза Наташа и пъхна парите в ръката на момчето. — Разбра ли?

Момчето кимна.

Майката я видя да говори със сина й и се разтревожи. Случваше се деца да изчезват от московските улици, за да не се появят никога повече. Носеха се слухове и полуистини за черен пазар на органи и доставчици, които отвличали деца и младежи и ги откарвали на Запад, за да ги разфасоват.

Наташа веднага излезе. Щеше да изплаши майката още повече, ако й покажеше полицейската си значка. Русия бе трудно и тъжно място за живеене напоследък.

И нещата се влошаваха още повече без Юлия.

— „Изумителни антики Данилович“ — изрече самоуверен глас на английски и повтори името на руски и френски. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Йосиф — поздрави Лурдс.

— Томас! — От делови гласът на Йосиф Данилович тутакси стана възторжен. Говореше на английски, защото ценеше богатството на езика. — Как си, стари приятелю? От много време не съм те виждал.

Докато работеше върху различни ръкописи с миниатюри от Русия, Лурдс бе попаднал на няколко тома, чиято автентичност му се струваше съмнителна. От лингвистична гледна точка никой от тях не излизаше радикално от канона, но си струваше да се знае кое е истинско и кое — фалшификат.

Лурдс бе попаднал на Данилович по време на едни свои проучвания в Одеса, където се намираха някои от ръкописите. Оказа се, че Данилович беше продал три от тях на американски и британски университети.

По време на дългите вечери, гарнирани с безброй истории и някоя и друга лъжа за цвят, двамата се бяха сприятелили. Данилович дори призна, че е изтъргувал фалшификатите. В края на краищата, бе обяснил той, основната цел на антикваря е да направи всичко възможно клиентът да остане доволен от новата си придобивка. А това не означава непременно, че придобивката трябва да е автентична.

Данилович беше фин мошеник. Никога не бе обирал някого под дулото на оръжие, макар да имаше вземане-даване с някои типове, които го правеха. По необходимост, както бе побързал да обясни. Лурдс обаче знаеше, че и никога не пропуска да излезе на печалба.

— Добре съм — каза той.

Погледна през прозореца — Наташа продължаваше да говори по телефона. След обичайната размяна на любезности Лурдс премина по същество.

— В известно затруднение съм, Йосиф.

— О? — Гласът на Данилович веднага стана загрижен. — Никога не съм чувал да си попадал в каша, Томас.

— Не съм я забъркал аз, уверявам те. Но въпреки всичко си остава каша.

— Ако мога да ти помогна по някакъв начин, просто кажи.

— В момента съм в Москва — каза Лурдс. — И трябва да напусна страната незабелязано.

Последва съвсем кратка пауза.

— Полицията ли те търси?

— Да. Но и други хора, които ме тревожат повече. Не зная дали са се отказали или не.

— Дай ми около час. Ще се оправиш ли дотогава? Имаш ли нужда от нещо?

Лурдс беше трогнат от загрижеността на дребния човек. Случваше се пътищата им да се засичат през годините, но истински приятелските моменти помежду им бяха редки. Въпреки това и двамата споделяха обща страст по историята, с каквато малцина можеха да се похвалят.