Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— „Оставени“?

— Това е предположението на Юлия. Според дневника на разкопките цимбалът и монетите са били намерени заедно.

— Но защо е трябвало да бъдат оставяни?

— Може само да се гадае, но лично аз съм съгласен с предположението на Юлия. Който и да ги е оставил, явно се е опитвал да ги скрие, за да не бъдат отнети.

Наташа се замисли над думите му. Интригуваше я възможността цимбалът да е бил издирван преди стотици години — както се издирваше и сега. Но кой би могъл да знае за нещо, изгубено толкова отдавна? Кой може да си спомня през огромната пропаст на годините и да продължава търсенето до днес?

— Именно тези монети са убедили Юлия, че хазарите са донесли цимбала в Рус — продължи Лурдс. — Наричат се ярмаци. Хазарите са ги секли. Те са толкова еднотипни и характерни, че са били в обръщение в цяла Рус, Европа и Китай.

Наташа се вгледа в монетите на екрана. От едната страна имаше изобразен лежащ в носилка мъж. Юлия бе направила снимки и на реверса. Там имаше постройка, която приличаше на храм или може би на зала за събрания.

— Значи отиваме в Лайпциг, за да разберем защо хазарите са отнесли цимбала в Рус? — попита Лесли, която се бе събудила по време на разговора.

— Не точно — отвърна Лурдс. — Отиваме да търсим документи за цимбала. Поне част от надписите върху предмета са на йоруба и се надявам да намерим някаква следа за неговия произход. Да открием как и защо са се забъркали и хазарите, би било допълнителен бонус.

Кабинетът на папа Инокентий XIV

Ватикана

22.08.2009

Напрежението свиваше стомаха на кардинал Мурани и оголваше нервите му, докато седеше пред папския кабинет. Столът му беше неудобен въпреки пищната си украса. От време на време Мурани прелистваше страниците на една книга по история на Източна Европа, но не четеше. Умът му бе твърде объркан за подобно нещо.

Погледна часовника си и видя, че е 8:13. Бяха минали само три минути, откакто бе проверил за последно колко е часът. Понечи да прелисти страницата и забеляза, че пръстите му леко треперят. Треморът грабна вниманието му. Загледа се с жив интерес в ръката си.

Страх? Или възбудено очакване? Нямаше представа защо папата беше свикал това събиране.

Сви юмрук и му заповяда да се успокои. Така и стана. Усмихна се на контрола върху самия себе си. В края на краищата, именно това бе наистина важното.

Вратата на кабинета се отвори. Отвътре излезе млад свещеник и погледна към него.

— Кардинал Мурани? — попита той.

Отначало Мурани си помисли, че свещеникът проявява наглост, като го пита за името му. Във Ватикана го познаваха всички.

После осъзна, че не познава младежа пред себе си. Разбира се, това беше напълно нормално. Мурани не си правеше труда да научава имената на свещениците, освен ако не бяха негови помощници или противници.

— Да — отвърна той.

Младият свещеник кимна и направи знак към вратата.

— Негово светейшество ще ви приеме сега.

Мурани прибра книгата обратно в кожената си чанта и се изправи.

— Разбира се, че ще ме приеме — рече той. Но му се искаше да се чувства по-самоуверен.

— Добро утро, кардинал Мурани. — Папа Инокентий XIV махна с ръка към един от плюшените столове пред огромното си писалище. Полираната повърхност отразяваше разкоша на помещението. — Надявам се, че не съм ви накарал да чакате твърде дълго.

— Разбира се, че не, ваше светейшество. — Знаеше, че друг отговор не се допуска. Приближи към папата.

Инокентий XIV изглеждаше добре за човек в началото на седемдесетте. По слабото му тяло нямаше излишък от плът и сините му очи бяха ясни. Големият му гърбав нос изпъкваше пред опънатото назад лице. От годините, прекарани върху тайнствени текстове, главата му беше леко потънала между раменете. Като цяло напомняше на хищна птица. Бялата му роба приличаше на перата на гълъб, но Мурани знаеше, че това е подвеждащо. У папата нямаше нищо мило.

Преди да бъде избран за папа от Светата колегия на кардиналите, Вилхелм Вайерщрас беше неин библиотекар. А преди това — епископ, в чиято кариера нямало нищо забележително.

Мурани беше сигурен, че и годините му като папа ще бъдат също толкова незабележителни. Нямаше да промени нищо, нямаше да поведе нищо и — накрая — нямаше да постигне нищо за заздравяването на положението на Църквата в света. Мурани не беше гласувал за него.

— Научих, че се чувствате по-добре — каза папата.

— По-добре съм, ваше светейшество. — Мурани коленичи набързо и целуна Пръстена на рибаря, преди да седне. Огледа помещението и двамата швейцарски гвардейци, стоящи мирно от двете страни на папата.