Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Вече си го поставил сред светиите, така ли? — Това му се видя интересно. Рецонико обикновено не се връзваше толкова лесно. — Все пак той си остава просто човек. Въпреки поста и одеждите.

Бръчките по челото на Рецонико станаха още по-дълбоки.

— Това е светотатство.

— Това е истината. — Нямаше намерение да подминава въпроса. Тази сутрин му се бе наложило да се черви пред Инокентий XIV, нямаше да позволи да бъде подкупен с добра храна и мила дума. — Той е късоглед и ти го знаеш. Продължава да забавлява с приказки евреите и мюсюлманите.

— Разбира се, че го прави — рече Рецонико. — Това, което се случва по онези места, засяга целия свят. Днес икономиките на отделните страни са твърде тясно преплетени помежду си, за да бъде другояче.

— Чуваш ли се какво говориш? — поклати глава Мурани. — Икономиките? Това ли е Църквата днес? Икономики?

По-възрастният мъж се облегна назад и смени тактиката.

— Заклел си се във вярност към папата.

— Заклел съм се във вярност към бог — рязко отвърна Мурани. Гневът и отчаянието вече го бяха завладели напълно. Не можеше да се спре. — Това отменя клетвите ми към когото и да било другиго.

— Вървиш по опасен път.

Млада сервитьорка донесе салати и още вино. Двамата спряха да разговарят, докато момичето не се отдалечи.

— Всички вървим по опасни пътища в наши дни. — Мурани вече беше успял да се овладее донякъде.

Рецонико вдигна вежди.

— Заради разкопките на отец Себастиан ли? — Поклати глава. — Все още не знаем дали от тях ще излезе нещо.

— Ами ако излезе? Ако отец Себастиан открие нещо? Дори и да не е книгата, какво ще стане, ако попадне на нещо друго, което сочи към Тайните текстове?

— Тогава ние ще се заемем с това.

Мурани изсумтя презрително.

— След дъжд качулка.

— Стефано, моля те, чуй ме — рязко рече Рецонико. — Аз съм твой приятел. Всичко е под контрол.

Мурани отказа да повярва на това.

— Нищо не е под контрол. — Искаше му се да каже на Рецонико за звънеца и цимбала и за това какво представляват те според него. Но не можеше. Рецонико беше член на Обществото на Квирин и Мурани не можеше да допусне да му отнемат всичко. Не би могъл да понесе подобно нещо.

Известно време Рецонико го гледаше мълчаливо.

— Контролираме Швейцарската гвардия. Имат свои хора на обекта. Ако отец Себастиан намери нещо — каквото и да било — те имат заповед незабавно да му го отнемат.

Мурани знаеше това. Беше участвал в уреждането му. За щастие след дългите си години служба мнозина от лидерите на Швейцарската гвардия споделяха едни и същи основни виждания с Обществото на Квирин. И за едните, и за другите запазването на Църквата беше от първостепенна важност. За осъществяването на тази цел можеше да се отнема живот и да се изговарят лъжи.

Работата на отец Себастиан застрашаваше Швейцарската гвардия толкова, колкото и самата Църква. Началникът на гвардията командир Карл Пулвер осъзнаваше и опасността от Тайните текстове, макар да нямаше представа какво се съдържа в тях.

— Трябва да се направи нещо повече — каза Мурани.

Рецонико го погледна предпазливо.

— Какво например?

— Отец Себастиан е човек на папата. Не е един от нас.

— Още по-добре — рече Рецонико. — Ако Себастиан намери нещо, няма да го разпознае. Само ние знаем какво представляват Тайните текстове.

— Папата си мисли, че знае.

Рецонико махна пренебрежително ръка.

— Папата знае само онова, което му казваме. И дори тогава не разбира всичко като нас.

Мурани поклати глава.

— Това не е достатъчно. Трябва да контролираме обекта. Без никой да ни се бърка. За целта трябва да ръководим разкопките.

— Папата се спря на отец Себастиан. И той очевидно е добър избор. Областта му е археологията. От всички нас…

— Той е най-неблагонадеждният. — Тонът на Мурани стана по-твърд. — Прекарал е в света на миряните много време, преди да се обърне към Църквата.

Лицето на Рецонико потъмня.

— Бихме могли да предприемем стъпки за поправяне на положението.

Мурани омекна.

— И други свещеници и кардинали могат да поемат ръководството на разкопките.

Рецонико се усмихна.

— Като например теб ли?

Мурани дори не се опита да се прави на скромен.

— Да. Аз бих бил идеалният избор.

— Защо точно ти?

— Защото още от най-ранна младост съм посветил живота си на Църквата. Вярвам в силата на папската институция. Църквата трябва да заеме подобаващото й място в света. Тя става все по-слаба и по-слаба. Вземи само загубата на латинската литургия и връзките с другите религии и страни. Папите се държат така, сякаш са държавни глави…