Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Не. Добре сме — каза Лурдс.

— Хубаво. Дай ми телефона си и ще ти се обадя, когато всичко е готово.

Лурдс му даде номера.

— Ще ти пратя малко картинки по имейла — добави той.

— На какво?

— На едни неща, за които бих искал да поразпиташ дискретно тук-там. — След като Данилович правеше толкова неща за тях, трябваше да му даде информацията. Внезапно си даде сметка до каква степен е затруднен, за да му се довери, но беше и изненадан от отзивчивостта му.

— Какви неща?

Лурдс гледаше как Наташа затваря телефона и излиза от магазина. Огледа улицата и я пресече на път към жилищния блок.

— Ще ти обясня, когато се видим. Междувременно, ако успееш да научиш каквото и да е за тези неща, ще ти бъда благодарен.

— Пази се, приятелю. С нетърпение очаквам да те видя.

Лурдс се сбогува и затвори.

— Значи можеш просто да се обадиш на някого и да ни измъкнеш от Москва? Не е истина! — възкликна Гари.

Лурдс погледна младежа. Гари беше поразен. Лесли бе повдигнала изненадано вежди.

— Надявам се — отвърна Лурдс. — Но остава да се провери на практика.

На вратата се почука.

Лурдс вдигна очи от монитора. Беше 22:23. Вече почти не се надяваше, че Данилович ще удържи на думата си.

Гари дремеше в един стол с комикс на гърди. Лесли седеше до Лурдс — не се бе отделяла от него почти през цялото време. Работеше на своя лаптоп, докато той претърсваше интернет за връзките, които се споменаваха в бележките на Юлия.

Наташа отиде до затуления прозорец и погледна надолу към улицата. Ръката й изчезна под якето й и се появи с пистолет.

Устата на Лурдс пресъхна, докато затваряше компютъра.

Наташа опря гръб в стената до вратата. Държеше пистолета с двете си ръце.

— Кой е? — попита на руски тя.

— Казвам се Плеве. Йосиф Данилович ме праща.

Напрежението на Лурдс се засили. Усети бесните удари на сърцето си. Лесли докосна ръката му, докато той се изправяше.

— Сам ли си? — попита Наташа.

— Сам съм — отвърна Плеве.

— Ако не си, ще застрелям и теб, и онези зад теб — предупреди Наташа. Отвори вратата и със същото движение насочи пистолета напред.

На прага стоеше прегърбен възрастен мъж. Беше облечен в оръфано палто до коленете и държеше шапка в ръцете си.

— Определено предпочитам да не ме застрелват — каза Плеве на руски.

С едната си ръка Наташа го дръпна навътре. Мъжът се препъна и едва не падна. Тя се извъртя с лекота. Държеше пистолета близко до тялото си, за да не й го отмъкнат лесно.

— Стани — нареди Наташа. Беше преминала на английски. Лурдс предположи, че го прави заради незнаещите руски англичани.

— Разбира се. — Старецът се изправи леко и почти нехайно. Сякаш да го дърпат в разни стаи посред нощ под дулото на пистолет беше нещо обичайно за него.

Наташа чакаше до него. Беше застанала така, че тялото му да се намира между пистолета и изхода. След като никой не се опита да разбие вратата, тя свали оръжието си. Но не го прибра. Кимна.

— Мога ли да запаля? — попита Плеве.

— Разбира се — отвърна Наташа.

Старецът извади пакет цигари и запали. Дръпна си дълбоко, издиша и прогони дима с ръка.

— Закъсня — рече Наташа.

Плеве се ухили.

— Напоследък вашите са много добри в залавянето на хора, които се опитват да заобиколят закона. В затворите могат да бъдат ужасно взискателни. А и може би Йосиф е надценил способностите ми.

— Не за измъкването ни от Русия, надявам се — каза Наташа.

— Това го мога — отвърна Плеве.

Няколко минути по-късно Лурдс тръгна след стареца. Лесли го следваше плътно. Наташа вървеше последна.

Слязоха долу и прекосиха улицата до съседната пряка. Десетгодишният ЗИЛ на Плеве ги очакваше в сенките. Старецът отвори театрално вратата за Лесли и Лурдс.

Наташа отказа предложението да седне отзад, а заобиколи колата и седна на мястото до шофьора. Едва сега Лурдс забеляза, че осветлението не се беше включило. Явно Плеве изпипваше нещата.

След като всички се настаниха, Плеве се качи зад волана. Чак когато потеглиха, Лурдс си позволи да издиша с облекчение.

Никой не проговори, докато Плеве ги извеждаше извън Москва. Старецът държеше волана с едната си ръка, а с другата палеше цигара от цигара. По всичко личеше, че не е толкова уверен, че ще се справи с прехвърлянето, колкото се опитваше да се покаже.

Обясни им, че пътуването може да продължи почти двадесет часа, ако карат направо и спират само за да заредят и да посетят тоалетната. Лурдс не се изненада, когато усети колко е уморен всъщност. Част от умората му обаче се дължеше на факта, че няма какво да прави.