Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Но ние пак ще си останем тук.

— Не непременно — каза Лурдс. — Винаги има и други начини да влезеш и да излезеш от някоя страна.

Отиде до раницата си, извади сателитния си телефон и набра някакъв номер, който беше запомнил наизуст.

Наташа стоеше при телефона в магазинчето. Прозорецът до нея гледаше към сградата, в която бе оставила Лурдс и приятелите му. Погледна нагоре към апартамента и й се стори, че различава нечий силует до прозореца.

Намръщи се с отвращение. Аматьори.

Слаба жена и три деца с хлътнали очи влязоха в магазина точно когато шефът на Наташа вдигна.

— Черновски — енергично каза той.

— Наташа Сафарова е. Трябва да поговорим.

За момент настъпи мрачна и отблъскваща тишина. Наташа не обичаше да ядосва Черновски. А още повече мразеше да го разочарова.

Иван Черновски имаше дългогодишен опит в московската полиция. Той бе един от онези, които преживяха падането на комунизма и запазиха работата си. Това означаваше много. Доста полицаи се бяха свързали с престъпниците, с които доскоро се преследваха и стреляха по улиците. Черновски беше останал верен на дълга си.

Освен това гарантираше за Наташа и я прикриваше — когато имаше основания за това. Тя невинаги играеше според правилата или духа на закона. Силата и привилегиите все още господстваха в Москва, може би дори повече от всякога. Наташа не позволяваше нито на едното, нито на другото да й се изпречват на пътя.

— За какво да говорим? — студено попита Черновски. — За мъжа, когото уби на улицата преди малко повече от час ли? Или за нещо друго?

Наташа не отговори. Опъваше се на началниците всеки път, когато можеше. И двамата го знаеха. Но в крайна сметка постигаше онова, което се искаше от нея.

— Имам следа към убийците на сестра ми.

— Каква следа?

— Засега не искам да казвам — отвърна Наташа, докато наблюдаваше пешеходците отвън.

— С професора ли си? — Зашумоляха хартии. — С Томас Лурдс? Американецът?

Наташа се поколеба само за миг.

— Да.

— Той добре ли е?

— Да.

Изскърца стол.

— Казвай какво става.

— Не зная. Поне не всички подробности. Професор Лурдс е свързан със смъртта на сестра ми.

Черновски въздъхна.

— Явно не е виновникът, щом още е жив.

— Хората, които убиха Юлия, сега търсят него.

— За да го убият ли?

— Не мисля. Засега не изглеждат готови да го убият на място. Но не ми се вярва, че ще бъдат толкова придирчиви към англичаните с него.

— А. — Отново зашумоляха хартии. — Английският телевизионен екип.

— Да.

— Защо ми се обаждаш, Наташа?

— Сестра ми е оставила на професор Лурдс информация за проекта, по който работеше.

— За цимбала ли?

— Да.

— Защо го е направила? — попита Черновски.

— Защото е смятала, че той е в състояние да разчете надписа върху него.

— Само той и никой друг ли? В Москва има доста професори.

— Юлия вярваше в него — каза Наташа.

— А ти вярваш ли?

Наташа се поколеба.

— Не зная. Има обаче и друг предмет, който е бил откраднат от Лурдс и англичаните.

— Какъв предмет?

— Звънец.

Слабата жена поведе децата си през магазина. Едно от момченцата изостана при щанда с хляб. Беше на не повече от шест години, тънко като пръчка. Погледът му не се откъсваше от сладкишите зад витрината.

— Какъв звънец? — попита Черновски.

— Също толкова загадъчен, колкото и цимбалът, върху който работеше Юлия — отвърна Наташа.

Черновски помълча известно време.

— Явно за някого тези музикални инструменти не са чак толкова загадъчни.

— Същото смята и Лурдс.

— Какво смяташ да правиш?

— Да ида с него. Юлия е поддържала контакт с някакъв професор по антропология в Лайпциг. Лурдс смята да замине натам.

— Да изведеш от страната търсен за разпит по случай на убийство си е цяла магия — каза Черновски. — Дори и да не беше полицейски служител, който е не по-малко търсен.

— Зная.

— Не мога да ти помогна, Наташа.

— Не искам помощ. — Ако смяташе, че той е в състояние, да й помогне, щеше да го помоли.

— Тогава защо се обаждаш?

— Защото се чувствам длъжна да го направя. Най-малкото от уважение. И защото се нуждая от информация сега, а може би ще ми потрябва и по-късно. — Ако не беше съдействието, което би могъл да й осигури Черновски, отдавна да е прекратила разговора.

И двамата го знаеха.

— Благодаря — рече Черновски. — Какво ти е нужно?

— Идентифицирахте ли мъжа, когото застрелях?

— Още не. Но предполагам, че скоро ще разберем кой е. Хората му се опитаха да приберат тялото. Успяха да се измъкнат, но им се наложи да изоставят трупа. Отделът за съдебна медицина се занимава с него.