Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Опитвам се.

Полет B-0880 на Британските авиолинии от „Хийтроу“

21.08.2009

Часове по-късно — и отново в Европа — Лурдс седеше в тихия полумрак, изпълващ салона на големия самолет. Полетът от Египет до Москва бе с прекачване в „Хийтроу“. Лурдс бе използвал няколкочасовия престой да прочете информацията, която беше свалил от интернет. Лаптопът му имаше сателитна връзка с мрежата благодарение на малката високотехнологична джаджа, в която го бяха убедили да инвестира. На няколко пъти тя се бе оказала доста полезна.

— Трябва да си починеш — каза Лесли. Седеше на мястото до него.

— Мислех, че спиш — отвърна той и се облегна в седалката си.

— Спях. Успя ли да попаднеш на нещо?

— Не. — Лурдс отпи глътка вода. — Къде ли не търсих повече информация за звънеца и цимбала, но явно такава не съществува.

— Това необичайно ли е?

— Става въпрос за хиляди години история. Много неща са успели да изчезнат за това време.

— Но не и важните.

— А какво ще кажеш за класическия египетски език? Той изчезнал за повече от хилядолетие. Чист късмет е, че сме успели да го извадим отново на бял свят. — Лурдс й се усмихна. Наивността й му харесваше. — А би ли нарекла ядрените оръжия важни?

— Не разбирам.

— Съединените щати са изгубили седем от Втората световна война насам. И това са само потвърдените случаи. Може да са били и повече. Да не говорим за всички онези, които „изчезнаха“ след краха на Съветския съюз.

— Но това са секретни неща — рече Лесли. — Никой не би трябвало да знае за тях.

— Може пък звънецът и цимбалът също да са били секретни.

Лесли се вгледа с още по-голям интерес в него.

— Така ли мислиш?

— Свързах се с неколцина познати от музеи и частни колекции и със застрахователни компании. Когато звънецът изчезна, реших, че противниците ни може да са откраднали и други свързани с него артефакти. Не попаднах на абсолютно нищо, с изключение на цимбала, а това според мен означава, че съществуват съвсем малко подобни предмети.

— Значи смяташ, че звънецът и цимбалът са уникални?

— Все още не съм готов да го твърдя със сигурност, но да.

— И че другите ги издирват.

— Именно.

— Значи звънецът и цимбалът са се намирали толкова далеч един от друг… и са сравнително неизвестни. Не са били притежание на колекционер или институция. А когато се появяват на бял свят, излиза, че някакъв крайно безскрупулен тип се мъчи да се добере до тях. Залагам репутацията си, че ще разбереш защо.

— Има нещо в цялата работа — каза Лурдс. — Иначе никой не би тръгнал да убива заради тези предмети.

Международно летище „Домодедово“

Москва, Русия

21.08.2009

След като взеха куфарите си — единственият багаж, с който бяха тръгнали от Александрия — Лурдс и Лесли минаха през тунела към контролно-пропускателния пункт в терминала.

Лурдс погледна часовника си и откри, че по местно време е малко след пет сутринта. Не беше почивал по време на полета и се чувстваше изморен. Обикновено спеше като новородено в самолет, но този път умът му бе зает с куп неща. Лесли пък, от друга страна, се беше наспала доста добре.

Наредиха се на опашка с останалите пътници. Лурдс се загледа към групичката униформени служители от охраната на Ийст Лайн Груп.

Един от мъжете го фиксира с мъртвешките си сиви очи, след което хвърли поглед върху снимката в ръката си.

— Мистър Лурдс?

— Всъщност професор Лурдс — отвърна той. Не се опита да крие кой е. Щом от охраната разполагаха с негова снимка, несъмнено знаеха, че е в списъка с пътниците.

— Елате с мен, моля.

— Защо?

— Без въпроси — каза мъжът. — Елате с мен.

Лурдс явно не се размърда достатъчно бързо, мъжът сграбчи с желязна хватка ръката му и го издърпа от опашката.

— Какво става? — попита Лесли и се помъчи да ги последва.

Един млад мъж от охраната се изпречи пред нея и я задържа.

— Не — каза той.

— Не можете да правите така! — запротестира Лесли.

— Вече го направихме — каза младият мъж. — Моля, върнете се в опашката. В противен случай ще бъдете задържана или депортирана.

Лесли впери поглед към Лурдс.

— Няма да е зле да се свържеш с Държавния департамент. — Лурдс се мъчеше да изглежда спокоен, сякаш подобни неща му се случваха всеки ден. Естествено, това не беше така и той с изненада откри, че всъщност е доста уплашен. Едно е да си гост в чужда страна. А съвсем друго — да се отнасят с теб като с държавен враг.