Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Наташа не каза нищо.

— Нямам представа кой е убил Юлия — продължи Лурдс. — Ако знаех, щях да ви кажа.

— Знаете ли защо я убиха?

— Единственото ми предположение е, че е свързано с цимбала.

— Знаете ли какво представлява той? Или кой би могъл да го иска?

— Боя се, че не — поклати глава Лурдс. — Ако знаех, щях да ви кажа и това. И щях да тръгна след тях за звънеца, който откраднаха.

Наташа бръкна в джоба на сакото си и извади визата и паспорта на Лурдс, но нарочно не му ги подаде.

— Бях там в нощта, когато убиха сестра ми — каза тя.

Върху красивото лице на професора се изписа тъга. Наташа усети, че реакцията му е съвсем искрена.

— Съжалявам. Сигурно е било ужасно.

Наташа отмина това и добави:

— Хората, които я убиха и откраднаха цимбала, бяха професионални убийци. — Надяваше се думите й да го сплашат.

Лурдс не изглеждаше изненадан.

— Онези в Александрия също бяха много добри.

— Приятно прекарване в Москва, професор Лурдс. Надявам се да намерите това, което търсите. — Наташа му подаде документите и визитка с телефонния номер, на който можеше да се свърже с нея. — Ако откриете нещо свързано с убийството на сестра ми, искам да съм в течение.

Лурдс прибра книжата в джоба на сакото си.

— Разбира се. С удоволствие.

В този момент Наташа реши, че американският професор е излъгал най-откровено. Оцени по достойнство таланта му.

Уморен и отчаян, напълно сигурен, че сестрата на Юлия не е повярвала на онова, което й беше разказал, Лурдс пристъпи в малкия кабинет до ареста. Лесли го чакаше.

Бяха минали близо два часа. Тя седеше на един от твърдите столове до целия им багаж. Чантата с компютъра на Лурдс беше най-отгоре на купчината.

Лесли стана и го огледа. В очите й се четеше тревога.

— Добре ли си? — попита тя.

— Добре съм — отвърна Лурдс. — През цялото време ли беше тук?

— Да. Обадих се в американското посолство. Пратиха човек, но инспектор Сафарова каза, че не е необходимо да чака. Обеща, че ще те освободи веднага щом те разпита, и той си тръгна.

— Тя наистина ме освободи.

— Защо изобщо те задържа?

— Сложно е. Най-добре е да поговорим някъде другаде — предложи Лурдс. Не искаше да казва каквото и да било, докато са в терминала. Онези от ФСБ обожаваха миниатюрните си играчки за следене. Вдигна куфара си и взе част от багажа на Лесли. Неговият куфар беше с колелца, така че се дърпаше лесно.

Нямаше търпение да излезе навън. След всички часове в самолета и ареста чувстваше лек пристъп на клаустрофобия.

Лесли тръгна към изхода и той я последва.

Наташа стоеше в офиса на охраната и гледаше как професорът и младата жена се движат по течението от човешки тела към агенциите за автомобили под наем. Чувстваше се объркана. Измъчваха я разнопосочни чувства. Никак не й се искаше да пуска Лурдс, преди да е изтръгнала цялата истина от него.

Той имаше някакъв план. Пазеше го по време на разпита, все гледаше да заобикаля. Може би някой по-неопитен нямаше да забележи, но Наташа не беше вчерашна и моментално го усети.

— Нима смятате да го пуснете просто така, инспекторе? — попита спокоен мъжки глас.

Озърна се през рамо и видя, че Антон Караганов е застанал до нея. По-младият мъж й беше партньор, тя — негов старши наставник.

Караганов беше тих и напрегнат. Добър руснак. Пиеше, но умерено, и се отнасяше с уважение към приятелката си. Наташа го харесваше и заради двете качества. Те не се срещаха често у руските полицаи.

— Пускам го, но не искам да остава без надзор — каза тя. — Така че нека да го държим под око.

— Охраната на летището освободи професора.

Галардо седеше в една десетгодишна лада пред терминала. Черната боя бе избеляла от слънцето и колата с нищо не се различаваше от другите като нея. Сателитният телефон бе долепен до ухото му.

— Къде е сега? — попита Галардо.

— Двамата с жената вземат кола под наем. — Мъжът от другия край на линията наблюдаваше недалеч от ареста. Пак той беше съобщил за задържането на Лурдс по-рано.

— Продължавай да наблюдаваш — заръча Галардо. — Не искам да го изпускаме.

Прекъсна връзката и остави телефона в скута си.

В колата имаше още трима души. Ди Бенедето седеше зад волана. Двама от онези, които използваха за операциите в Русия, седяха отзад. Всички бяха въоръжени. По-точно, тежковъоръжени.

Галардо искаше да е възможно по-далеч от Москва. Макар да нямаше признаци, че столичната ФСБ е попаднала на следите на убийците на Юлия Хапаева, той през цялото време имаше чувството, че е на прицел в тази страна. Във Федералната служба за безопасност напоследък работеха доста интелигентни служители. И далеч не всички бяха подкупни.