Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Международно летище „Домодедово“, арест

Москва, Русия

21.08.2009

Лурдс се опита да запази спокойствие, докато седеше в килията, макар да му се струваше, че голите стени без прозорци се готвят да го смажат. Сивата боя допълнително нагнетяваше мрачната обстановка; той имаше чувството, че тя изсмуква целия живот и цвят от помещението и от всичко вътре, в това число и от него. Централната част се заемаше от очукана дървена маса и три стола. Столът на Лурдс беше единственият от тази страна на масата. Стените сякаш излъчваха спомени от бруталните разпити, провеждани тук. Новата Русия може и да не използваше в същите размери тактиката на силна ръка от времето на стария Съветски съюз и на царската полиция преди революцията, но Лурдс знаеше, че онези, които го бяха затворили тук, искаха да го накарат да си спомни за онова жестоко минало.

Бяха взели компютъра, багажа и мобилния му телефон.

Знаеше, че го наблюдават. По голите сиви стени нямаше огледало или затъмнено стъкло, така че вероятно го следяха със скрити камери, вградени в стените или тавана. Всеки път щом се изправеше да раздвижи краката си, пазачът се появяваше на вратата и му казваше да си седне на мястото.

Жената, която влезе, беше прекрасна. Гъста червена коса падаше като водопад върху раменете й. Топлите й кафяви очи го изгледаха преценяващо. Беше облечена в сив делови костюм, който още повече подчертаваше косата и бялата й кожа.

Без да се замисли, Лурдс се изправи на крака. Родителите му го бяха възпитали толкова добре, че уроците казваха своето дори в ситуация като тази.

Жената обаче моментално спря.

— Седнете — нареди тя на английски. Ръката й се плъзна към бедрото.

Лурдс седна. Явно движението й означаваше, че е въоръжена.

— Прощавайте — рече Лурдс. — Но съм научен да се изправям, когато в стаята влезе жена. Просто от уважение. Предполагам, че трябва да благодаря на майка си, че едва не бях застрелян.

Жената остана права. Погледът й беше безизразен и твърд.

— Вижте — продължи Лурдс, — каквото и да съм направил според вас…

— Тишина — заповяда жената. — Вие ли сте професор Томас Лурдс?

— Да.

— Какво правите тук?

— Аз съм американски гражданин с виза за тази страна…

— Само една дума от моя страна — прекъсна го жената — и визата ви ще бъде анулирана и ще бъдете качен на следващия самолет. Разбрахте ли ме?

Лурдс знаеше, че това не е блъф.

— Да.

— В момента сте намирате тук с мое разрешение. Защо дойдохте в Русия?

— За да видя един познат. Иван Хапаев.

— Откъде го познавате?

— Покрай съпругата му.

— Юлия Хапаева.

Лурдс кимна.

— Да. Двамата с Юлия често се съвещавахме по различни въпроси. Аз преподавам…

— Езици — прекъсна го жената. — Да. Известно ми е, но Юлия Хапаева е мъртва.

— Зная. Дойдох да изкажа съболезнованията си.

— Близки ли сте с Иван Хапаев?

Лурдс реши да каже истината.

— Не.

— И сте изминали целия този път, за да видите човек, когото едва познавате, докато оплаква смъртта на жена си?

— Имам и друга работа, заради която дойдох в Москва. Исках да остана достатъчно време, за да видя и Иван.

— Каква работа?

— Изследователски проекти.

— Добри приятели ли сте с Иван?

— Всъщност познавах по-добре съпругата му. Както казах, двамата с доктор Хапаева бяхме…

— Колеги.

— Да.

— Щом сте били толкова близки, би трябвало да ви познавам — каза жената.

— Едва ли бихте могли да познавате всички, с които се е срещала доктор Хапаева…

— Познавам мнозина от тях. — Жената бръкна в сакото си и извади личната си карта. — Името ми е Наташа Сафарова. Доктор Хапаева беше моя сестра.

Сестра! Лурдс се вгледа внимателно в жената и едва сега забеляза приликата. А беше пред очите му през цялото време.

— Разследвам убийството на сестра си, професор Лурдс. — Наташа затвори полицейската си карта и заразглежда лицето му. Беше красив мъж и като че ли бе искрено загрижен за Юлия.

— Защо съм задържан? — попита Лурдс.

— В нощта на смъртта й сте я търсили по мобилния й телефон. Защо?

— За да я предупредя. Надписът от цимбала, върху който работеше, приличаше на надписа върху един звънец, който неотдавна откраднаха от мен и от телевизионния екип по време на студийни снимки в Александрия. Едва не ни убиха.

— Разкажете ми — нареди Юлия.

Разказа й, без да спестява нищо.

— Съжалявам за сестра ви, инспектор Сафарова — добави той, щом приключи. — Тя беше наистина великолепна жена. И страшно много ви обичаше. Все говореше за вас. Разказвала ми е, че майка ви е умряла рано и вие двете сте били много близки. Сигурно ви е много тежко да я изгубите.