Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Чух, че наскоро са ви освободили — каза той, докато вървяха към количката за голф, с която беше дошъл.

— Току-що. — Лурдс опъна дрехите си. — Май трябваше най-напред да си намеря хотел и да се преоблека. Моля за извинение. От мен още вони на затвор.

— Но ето че сте тук, естествено. Нямаше къде другаде да отидете, нали? — Себастиан се усмихна.

— Да. — Лурдс седна на мястото до водача и свещеникът подкара обратно към пещерата. — Все си мисля за онази библиотека там долу. Щом Книгата на познанието издържа на куршума и водата…

— А, тя е много специална Книга. Не можете да очаквате същото от останалите.

— Но мога да се надявам. Може би технологиите им за производство на хартия и мастило се различават от нашите. — Чувстваше се ужасно изтощен. — Може пък да са оцелели. Аз съм обучен гмуркач. Гмуркал съм се и в пещери.

Себастиан поклати глава.

— Значи не сте чули лошата новина.

— Каква лоша новина?

— Научихме тази сутрин.

Лурдс зачака, изгаряйки от нетърпение.

— Пещерите с библиотеката и мястото, където се пазеше Книгата на познанието, са изгубени.

— Как?

— Откъде да знам? — сви рамене Себастиан. — Зная само, че там няма нищо. Може би морето ги е отнесло. Откъснало ги е от континента и ги е завлякло навътре. Останала е само огромна дупка, през която океанът е нахлул в залите.

Лурдс се отпусна на мястото си. Чувстваше се победен. През последните два дни си беше мислил единствено за възможността библиотеката да е оцеляла.

А ето че тя бе изчезнала.

— Може да успеем да спасим част от стените, криптата и някои други неща — каза Себастиан. — Но щом Църквата вече разполага с онова, което търсеше…

— Папата не иска да опразни хазната.

— Би било глупаво от наша страна — съгласи се Себастиан и въздъхна. — Все пак получих разрешение да поразтребя, преди да замина. Със сигурност ще събудя интереса на други — може би те ще продължат онова, което започнахме, не мислите ли?

— Така и медиите няма да се чудят какво всъщност сте търсили.

— Освен ако някой не им каже.

Лурдс поклати глава.

— Няма да им кажа. И без това никой не би ми повярвал.

— Ами младата журналистка?

— Единственото, което ще разкаже Лесли, е, че сме открили следи за наличието на библиотека, скрита в пещерите.

— И няма да спомене за Книгата на познанието?

— Не. Ще се придържа към стандартния мит за Атлантида. Уверява ме, че това ще бъде по-добре за рейтинга. Освен това нима Ватикана ще признае съществуването на Книгата?

Себастиан се усмихна.

— Ще се изненадате, ако знаете колко много неща не съществуват. Официално.

— Не мисля — отвърна Лурдс. — Особено след всичко това.

Възрастният свещеник спря колата при гърлото на пещерата.

— Е, все пак може и да попаднем на още няколко изненади, преди да си тръгнем. Ако желаете, можете да вземете участие в проучванията.

— С удоволствие — каза Лурдс. — Нищо друго не може да ме зарадва повече.

— Може пък да имаме късмет и някои книги да са изплавали от библиотеката. — Себастиан затършува в джоба си. — Между другото, май не съм единственият, който не е изненадан да ви види тук. Получих съобщения от вашите две спътнички. — Той му подаде два сгънати листа. — Изглежда искат да вечерят с вас. И двете.

— А — отвърна Лурдс и се усмихна въпреки разочарованието от загубата на невероятната библиотека.

— Предполагам, че едва ли ще проявят интерес да вечерят с вас едновременно.

— Вероятно не.

— В такъв случай май имате проблем с графика.

— Не. За щастие имам голям апетит. — Лурдс се ухили на възрастния свещеник. — След два дни зад решетките спокойно бих се справил с две вечери.

— Стига да се храните разумно и да се въздържате. Разбира се, ако ви хванат, че вечеряте два пъти, това може да се окаже опасно.

— Може би. — Лурдс пъхна бележките в джоба си. Вече се чувстваше по-добре. — Нямам нищо против подобни опасности, отче. А и не ми се вярва някоя от двете дами да търси постоянен сътрапезник.

— Какво ще правите после? — попита Себастиан.

— Александрийската библиотека е все още изгубена — отвърна Лурдс. — Не съм се отказал от надеждата да открия някои от книгите й. В историята още има бели петна и твърде много възможности, погребани в легенди и в езици. Така че ще продължавам да ровя винаги когато има надежда да открия нещо. Това е единствената истинска любов, на която съм способен.

Знаеше, че винаги ще си остане такъв.

Мама и татко Джипси — герои от книга на датската писателка М. А. Бигъм. — Б.ред.