Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Трясъкът изпълни помещението и бюрото пое удари, за каквито не беше проектирано. Във въздуха полетяха трески.

Лесли отвърна на стрелбата. Гърмежите от пистолета й бяха много по-силни от тези на противниците й и тя явно знаеше какво прави. Дупки от куршуми белязаха стената зад нападателите, изригвайки сюрреалистични облачета прах и гипс.

Снимачният екип побърза да потърси укритие.

Нападателите — също.

Не! — помисли си Лурдс. — Никой предмет не е по-ценен от живота на толкова хора.

В същия миг чу познатото писукане на сателитния телефон на Лесли.

Можеше да повика помощ.

Насред целия хаос Лурдс се претърколи през пода и се метна зад бюрото до нея.

— Аз ще говоря. Ти стреляй. Или и двамата сме мъртви.

— Добре казано — отвърна тя.

Подаде му телефона. Вече беше набрала спешния номер. Последваха още изстрели. И писък. Лурдс се надяваше, че е някой от нападателите и че никой от екипа не е пострадал.

В слушалката се чуха стреснати думи на арабски и Лурдс започна да говори.

Още не бе завършил второто изречение, когато отвън се разнесе вой на сирени.

Помощта идваше.

Нападателите също ги чуха.

Побягнаха. Единият оставяше след себе си кървава диря.

Лесли също скочи след тях, като дебнеше удобен момент за стрелба.

Лурдс се хвърли към нея и в последния момент успя да я изблъска от прощалния залп на нападателите, от който вратата на помещението се пръсна на трески.

Сграбчи я и задържа тялото й под себе си.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — викна й той. — Да не искаш да те убият?

— Измъкват се! — Лесли се опита да се освободи от хватката му.

— Да се измъкват. Да се махат колкото се може по-надалеч. Имат автомати, повече са от нас, а полицаите идват — и са доста, ако се съди по сирените. Ти ни спаси. Това е достатъчно. Хвърли оръжието и остави професионалистите да се заемат нататък.

Лесли се отпусна в ръцете му. За миг Лурдс си помисли, че всеки момент ще избухне и ще го нарече страхливец. Беше открил, че в напечените моменти здравият разум често се бърка със страхливост от онези, които наблюдават отстрани.

Двама младежи от екипа надникнаха от местата, където се бяха скрили. Никой не стреля по тях и Лурдс реши, че вече е достатъчно безопасно, за да се надигне. Стана и помогна на Лесли да се изправи.

Излезе в коридора, като се взираше в дупките от куршуми, прошарили отсрещния край, стените, пода и тавана. Лошите не се проявиха като снайперисти, но определено бяха изстреляли предостатъчно олово в тяхна посока.

— Обади се на полицията — каза Лурдс на един от младите араби. — Кажи им, че нападателите са избягали и че сме останали само ние. Нека да знаят предварително, за да не стане някоя беля.

Младежът, който и без това бе пребледнял, съвсем побеля и се хвърли към телефона.

Лесли се откопчи от Лурдс, изтича към прозореца и погледна навън.

Той я последва, но не видя нищо.

— Изгубихме звънеца, без дори да разберем какво представлява — рече тя.

— Не съвсем — отвърна Лурдс. — Направих копия на надписа с молива, а също и пълна серия снимки на самия предмет. Може да сме изгубили звънеца, но не и тайните му. Каквито и да са те.

Запита се дали захващането със загадката няма отново да ги изправи пред нечии дула. Някои искаха този звънец достатъчно силно, за да убият целия телевизионен екип, само и само да се доберат до него. Дали щяха да опитат същото, за да попречат на проучването му? На един професор по лингвистика не трябваше да се случват подобни неща.

Нито пък разговор със стотина превъзбудени египетски ченгета.

Но доколкото можеше да съди от стъпките по коридора, днес май му предстоеше да научи куп нови неща.

Площад „Свети Петър“

Ватикана

17.08.2009

По-малко от хиляда души живееха между стените на Ватикана, но всяка година в града се стичаха милиони туристи и вярващи. Ето защо най-малката държава в Европа беше и страната с най-високата в света престъпност на глава от населението. Всяка година наред с туристите и вярващите тук идваха и тълпи от джебчии и улични крадци.

Кардинал Стефано Мурани беше сред целогодишните обитатели на Светия град и — поне през повечето време — му харесваше да живее тук. Отнасяха се добре с него и веднага печелеше всеобщото уважение, независимо дали носеше кардиналската си роба или костюм на Армани, който често обличаше, когато беше свободен от задълженията си. Днес не беше в църковни одежди, тъй като имаше лична работа и не искаше да го запомнят като представител на Римокатолическата църква.