Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Беше висок почти метър и деветдесет и изглеждаше много добре. Знаеше го и винаги се грижеше да се представи в най-добра светлина. Тъмнокестенявата му коса, подстригвана веднъж седмично от личния му стилист, който го посещаваше в покоите му, беше грижливо сресана. Тънка брада очертаваше челюстта му и се разширяваше върху брадичката, преди да се съедини с поддържаните мустаци. Черните очи доминираха на лицето и именно тях хората запомняха най-добре при срещите си с Мурани. Според някои те бяха студени и безмилостни. Други, които нямаха техния опит, го смятаха просто за открит и твърд — сигурен знак за вярата му в бог.

Вярата му в бог, подобно на вярата в самия себе си, бе съвършена. Той знаеше това.

Освен това неговите дела бяха и божии.

В момента десетгодишното момче, което се извиваше в ръцете му, бе убедено, че го е сграбчил самият дявол. Или поне беше казало така, преди Мурани да го накара да замълчи. Сега ужасът бе разширил очите на детето и изтръгваше жални мяукащи звуци от него. Беше съвсем слабичко, същинска торба с кокали.

Мурани знаеше, че момчето изобщо не трябваше да се допуска в пределите на Ватикана. Би трябвало да го спрат и незабавно да го отпратят. От пръв поглед се виждаше, че е джебчия, тепърва започнал да учи занаята. Някои смятаха, че е достатъчно само да влезеш в Светия град, за да промениш коренно живота си. Затова пускаха дори измет като тази. Може би, казваха вярващите в милосърдието, тук и тези щяха да открият бог.

Мурани не влизаше в числото на тези глупаци.

— Знаеш ли кой съм аз? — строго попита той.

— Не — отвърна момчето.

— Би трябвало да знаеш името на човека, в чийто джоб се каниш да бръкнеш — продължи Мурани. — Това би ти помогнало в избора на жертвите. Тъй като не те познавам, наказанието ти ще бъде бързо и леко. Само ще ти счупя един пръст.

Обезумялото момче се опита да го ритне.

Кардиналът бързо отстъпи настрани и оръфаната маратонка се размина на сантиметри с него. В същия момент той счупи показалеца на момчето като солета.

То рухна на земята и започна да вие.

— Постарай се да не те виждам отново — каза Мурани. Това не беше заплаха. И двамата знаеха това. — Защото следващия път ще счупя нещо повече от пръст. Разбра ли ме?

— Да.

— А сега ставай и се махай оттук.

Без да каже нито дума, момчето се изправи на крака и се заклатушка към изхода, като притискаше наранената си ръка.

Мурани стана и изтупа коленете си, докато не се убеди, че тъмният плат е отново чист. Загледа се към Ватикана, без да обръща внимание на зяпащите го туристи. Тези хора бяха незначителни, почти по нищо не се различаваха от крадеца, който току-що беше пуснал. Глупави като овце, те живееха в благоговение и страх от истинската власт. А той беше част от тази власт.

И вярваше, че един ден тя ще бъде негова. Цялата.

Тръгна през площад „Свети Петър“. Беше като джудже в сравнение с масивната грамада на Сикстинската капела отляво и Папския дворец зад него. Археологическата служба, ризницата и съкровищницата се намираха отпред вдясно, между Ватиканската поща и информационната будка при входа. Пред него се издигаше Микеланджеловата Пиета.

Джан Лоренцо Бернини бе създал общия план на площада през шейсетте години на седемнадесети век. Проектираният от Карло Мадерно фонтан заемаше централно място още при влизането в площада, но вниманието на всички моментално се привличаше от огромните дорийски колонади. Те му придаваха имперски вид и очертаваха пределите на градините на Барберини. В самия център на откритата площ се издигаше египетски обелиск, висок почти четиридесет и един метра. Изваян тринадесет столетия преди раждането на Спасителя, той дълго време се намирал в цирка на Нерон, преди Доменико Фонтана да го премести тук през 1586 г.

През вековете на площада бяха добавяни и променяни най-различни неща. Покритият с калдъръм път бил изместен. Ивици от травертин разнообразили цялостния му вид. През 1817 г. около обелиска били разположени кръгли камъни, образуващи огромен слънчев часовник. Дори Бенито Мусолини бил силно впечатлен от площада и съборил сгради, за да отвори нов вход в района по Виа дела Кончилиационе.

Още като дете Мурани беше стъпил за първи път във Ватикана с родителите си и се бе изпълнил с възхищение, което така и не го напусна. Когато обяви, че някой ден ще живее тук, баща му само се беше изсмял.

Като негов наследник Мурани можеше да избира сред множество имения и вили по цял свят. Баща му беше повече от богат. Като момче Мурани се впечатляваше от неговите милиони. Навсякъде хората се държаха почтително и с уважение, а мнозина дори се страхуваха от него. Но и баща му си имаше своите страхове. Те бяха свързани с други хора, безмилостни като самия него. И с полицията.