Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Нещо като компютърния бум и интернет — каза Лесли. — Повечето от компютърните термини са английски, защото голяма част от технологиите са разработени в Щатите, а останалите страни възприели английските думи просто защото нямали свои, с които да опишат различните части и термини.

Лурдс се усмихна.

— Именно. Между другото, много добра аналогия.

— Благодаря.

— Тази теория се нарича шпрахбунд.

— Какво означава шпрахбунд?

— Контактна зона за хора, които в крайна сметка започват отчасти да използват общ език. В периода на кръстоносните походи между християните и мюсюлманите наред със стрелите и ударите с мечове са се обменяли езици и идеи. Войните са били свързани с разширяването на размяната точно толкова, колкото и с освобождаването на Светите земи.

— Искате да кажете, че в крайна сметка всеки е започнал да говори езика на другия.

— Онези, които са се сражавали и търгували — да. Частично. И до днес съвременният английски пази историята на този езиков сблъсък. Асасин, азимут, дори думи като шифриране и дешифриране. Те произлизат от арабското сифи , което означава числото нула. Нулата играе основна роля в много шифри. А този артефакт няма нищо общо с местните езици — или с който и да било език, който съм чувал или виждал. — Лурдс вдигна звънеца. — В древността майсторите и особено онези, които записвали и пазели записите, са били част от тази шпрахбунд. Това е логично предположение. Но този звънец…? — Поклати глава.

— Той е аномалия. Нямам представа откъде се е появил. Ако не е фалшификат — на какъвто не ми прилича — значи е от някое друго място, а не от Близкия изток.

— Какво друго място?

— Там е проблемът — въздъхна Лурдс. — Не знам. А би трябвало да знам.

— Значи смятате, че имаме истинска находка, така ли? — попита с блеснали очи Лесли.

— Находка — съгласи се колебливо Лурдс — или отклонение.

— Какво искате да кажете?

— Надписът може да бъде… баламосване, при липса на подходящ термин. Просто безсмислица, използвана за украса на звънеца.

— Нямаше ли да разберете, ако наистина е така? Нямаше ли да е лесно да се забележи?

Лурдс се намръщи. Беше го хванала натясно. Дори в изкуствения език се спазват основни логически принципи. Ето защо той би трябвало да ги забележи.

— Е? — притисна го тя.

— Би трябвало да мога. Прилича ми на автентично.

Лесли отново се усмихна, наведе се към звънеца и впери поглед в него.

— Ако наистина е надпис на неизвестен досега език, значи наистина сме направили сензационна находка.

Преди Лурдс да успее да отговори, вратата с трясък излетя от пантите. В помещението нахълтаха въоръжени мъже и насочиха дула към присъстващите.

— Никой да не мърда! — извика един от тях на английски.

Всички замръзнаха.

На Лурдс му се стори, че разпознава италиански акцент в думите на мъжа.

Четиримата неканени гости използваха юмруците и оръжията си, за да накарат целия екип да се просне на пода. Хората на Лесли останаха там, без да смеят да помръднат.

Един от мъжете — същият, който беше извикал — прекоси с широки крачки студиото и сграбчи Лесли за ръката.

Лурдс инстинктивно скочи на крака — не можеше да седи спокойно и да гледа как причиняват болка на младата жена. Само че не беше подготвен за подобни неща. Вярно, беше посещавал неспокойни кътчета по света. Но винаги беше имал късмет. Най-голямото насилие, което беше понесъл, беше кавга по време на футболен мач.

Мъжът опря дулото на картечния си пистолет в главата му.

— Сядай си на мястото, професор Лурдс, или с красавицата е свършено.

Лурдс седна, но фактът, че мъжът знаеше името му, го обезпокои още повече.

— Много добре — рече мъжът. — А сега сложи ръце на главата си.

Лурдс се подчини. Стомахът му се разбунтува. Дори и в най-затънтените и диви места, които бе посещавал по време на работата си, не бяха насочвали оръжие към него.

— Долу — заповяда онзи и дръпна грубо Лесли. Когато тя легна на пода, мъжът погледна предметите на бюрото.

Взе звънеца, без да се колебае нито за миг.

Това беше първата му грешка. И той, и хората му изпуснаха от очи Лесли.

Преди Лурдс да осъзнае какво става, тя скочи на крака и се хвърли към един от мъжете. Само с едно плавно движение го просна на земята, взе оръжието му и се метна зад тежкото бюро в дъното на сцената.

Нападателите не очакваха подобно нещо. Не можеха да предположат, че някаква си жена ще им се опълчи.

Въпреки че я бяха подценили обаче, явно бяха професионалисти. Не им трябваше много време да реагират.