Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

— Не — сопна се Кристин гневно, макар че той не беше промълвил нито дума. — Не знам кои са. Явно е изтекла информация за купона. Къде е колата?

Дръпна Лурдс да спре, като почти го задуши със собствената му фланелка. Иззад ъгъла вдясно се появи сребрист джип и се понесе право към тях.

Пешеходците се опитаха да се махнат от пътя му, но един от тях се оказа прекалено бавен и джипът го блъсна. Човекът политна встрани, претърколи се, после се изправи, олюлявайки се, и се хвана за ръката.

Лурдс изруга, но си спомни, че му е забранено да говори. Заради липсата на самообладание вероятно щеше си докара някое счупване. Приготви се за мъчителната болка, но в този миг джипът рязко спря пред тях. Вратата на пътника се отвори, един здравеняк се пресегна и сграбчи Лурдс за фланелката.

— Влизай! — нареди Кристин и го бутна отзад.

Здравенякът дръпна Лурдс навътре и той си удари коленете в ръба на вратата. Не можа да запази равновесие, политна и се просна в колата.

Извърна глава, за да види кой е новият му похитител, и видя как лявото ухо на здравеняка избухна в червено. Кръвта опръска стъклото отзад, на което вече имаше дупка колкото палец.

— Стрелят по нас! — развика се Лурдс. Още куршуми се посипаха по прозорците и по бронята на джипа.

Здравенякът извади автоматичен пистолет изпод велуреното си сако, натисна главата на Лурдс към постелката и се прицели.

— Тоя е голям умник — отбеляза здравенякът и отвърна на огъня, докато кръвта се стичаше по лицето и врата му.

— Университетски преподавател е — отвърна Кристин. — Не може да се оправя сам. — Тя се метна в джипа, като стъпи върху задника и гърба на Лурдс. Шляпна шофьора по тила и нареди: — Карай!

Джипът се разтресе и тръгна. Гумите изсвириха в знак на протест и Лурдс удари лицето си в пода, когато колата подскочи над някакво препятствие. Надяваше се да не е поредният пешеходец.

Нова канонада отнесе задния прозорец. Парчета бронирано стъкло се посипаха върху Лурдс и той съжали, че е копнял да се случи нещо толкова вълнуващо, колкото търсенето на Атлантида.

Спомени за всички изпълнения на косъм от смъртта, които бяха придружавали вълнението, профучаха през главата му.

Какво, по дяволите, съм си въобразявал?

Сега отново имаше отвличания, куршуми и крещящи хора.

Как така се объркаха нещата?

Нали уж трябваше да се забавлявам?!

Централно разузнавателно управление

Лангли, Вирджиния

Съединени американски щати

15 март 2010

Главен агент Джеймс Доусън беше застанал пред огромен екран с висока разделителна способност и гледаше развоя на събитията на международното летище „Ататюрк“. Ранени хора се търкаляха по земята и кръвта им се стичаше по бетона. Всеки от тях застрашаваше кариерата му. Беше я градил цели седемнайсет години.

„Не беше планирано така — ядосваше се той. — Трябваше да го направят внимателно. Без шум, без пукотевица“.

Бяха сложили свой човек на мястото на шофьора на лимузината. Тримата мъже, които бяха тичали след джипа и бяха гърмели из летището, по никакъв начин не можеха да бъдат свързани с Управлението, дори и полицията да ги намереше — живи или мъртви. Те не знаеха от кого са наети. Това поне му даваше възможност да отрича, ако нещо се разбере. Но той беше планирал операцията да бъде невидима.

Няколко души от техническия персонал се бяха свили зад компютрите си на масата зад него. Очакваха заповедите му.

— Дайте ми най-доброто изображение на жената, с което разполагате — нареди Доусън.

Незабавно част от екрана се отдели от живото предаване. След секунда се появи образът на млада жена. Заради спуснатата по спешност задача отрядът едва беше успял да замени шофьора и да проникне в системата за охрана и наблюдение на летището.

Щеше да е много по-лесно да отвлекат професор Томас Лурдс, докато беше в Съединените щати. Защо шефът му държеше да задържи професора отвъд океана, си оставаше тайна за Доусън. Но той нямаше намерение да иска отговори. Издигането му се дължеше на подчинението на заповедите, без да задава въпроси.

Жената на екрана изглеждаше загрижена, но не напълно изненадана.

„Дали е очаквала намеса? — зачуди се Доусън. — Или просто е прекалено уверена в способностите си?“ Видя я как се провира през тълпата и набутва Лурдс в джипа.

— Щом е толкова добра — попита озадачено той, — защо не знаем коя е?

— Търсим, сър — отвърна една от жените. — Ако знаехме къде да търсим първо, щяхме по-бързо да открием името й.