Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Той поклати невярващо глава.

— Истанбул е удивително място. Знаете ли, че това е единственият град в света, който се простира на два континента?

— Така ли?

— Невероятно място. Не мога да си представя да ти е скучно тук. — Погледна си часовника. Имате ли багаж?

— Боже, забравих! — Очите й се разшириха от ужас. — Къде трябва да отида?

— Идвал съм тук няколко пъти и може би ще успея да ви помогна да намерите багажната лента. С коя авиолиния летяхте?

— С „Бритиш Еъруейс“, също като вас.

— Добре. Можем да си поговорим по пътя. — Той кимна към табелата, която указваше посоката на багажната лента на три езика. Можеше да чете гладко и на трите. Поведе Кристин натам.

— Какво ви води в Истанбул? — Лурдс се качи на ескалатора, който водеше към приземния етаж на летището. Кристин Уебър застана до него. Парфюмът й беше упойващ или, може би, от виното, което беше изпил в самолета, му се зави свят.

— Баща ми има срещи тук — отвърна Кристин. — Международен инвеститор е. — Тя сви рамене. — Договаря някакво корпоративно сливане и искаше да бъдем заедно за малко.

— Добре звучи.

— Обикновено прекарва повече време на телефона да уговаря сделките си, отколкото с мен. Накрая поръчвам много румсървис и наваксвам с пропуснатите филми.

— Съжалявам да го чуя.

В подножието на ескалатора Лурдс се ориентира и пое към карусела на „Бритиш Еъруейс“. Тълпата чакаше търпеливо, но сигналните лампи не мигаха. Багажът още не беше пристигнал.

— Трябва да отделите време да видите града — рече той.

— Не ми допада идеята да обикалям сама.

— Никого ли не познавате тук?

— Не. Както ви казах, срещата с вас ще е най-хубаво го нещо от това пътуване. Ще стоя като затворник в хотела и ще гледам през прозореца към града, в който никога не съм била.

Той се поколеба за миг, после се престраши. С доктор Олимпия Аднан, жената, с която бе дошъл да се види, някога бяха близки, но това беше преди много години. Когато му се обади през януари, тя спомена, че има връзка с някакъв белгийски археолог. Така че Олимпия нямаше да запълни дългите вечери, които щеше да прекара тук. Може би бе открил приятно разнообразие.

— Мога да ви разведа из града — каза той. — Ако искате. Това е четвъртият по големина град в света. Тук са живели хора още от 6500 г. пр.Хр. — това прави близо девет хиляди години. Първото му известно име е Византион. Включен е в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Наистина трябва да разгледате.

— Често ли предлагате да сте гид, професор Лурдс?

— Не. — „Често“ беше толкова субективно понятие.

— В добри ръце ли ще бъда? — попита тя.

— Категорично — усмихна се Лурдс и почувства почти нетърпение. — Има какво да се види в този град и за мен ще е удоволствие да ви придружавам, когато имате време.

— Ще ми бъде приятно.

— Добре. Сега само ми посочете куфарите си и аз с радост ще ги сваля вместо вас.

— Само един е. Останалите ще ги изпратят право в хотела. Не исках да остана гола, ако багажът ми се загуби.

Изкусителният образ проблесна в ума му, докато търсеше куфарите си.

— На почивка ли сте дошли? — попита Кристин.

Лурдс крачеше до младежа, който караше багажа му към стоянката за таксита и лимузини. Носеше сам раницата си, защото никога не би я свалил доброволно. Трудът му и компютърът бяха в нея.

Един от куфарите му беше пълен с книги и носачът доста се озори с него. Когато опреше до справки, Лурдс все още предпочиташе напечатаното на хартия — понякога не можеше да се разчита на многобройни източници на електричество.

— По-скоро на работна ваканция — отвърна той.

Кристин въздъхна.

— Дотук с обещанието да ме разведете из красивия град.

— Не ме бъркайте с баща ви, аз не съм работохолик — възпротиви се Лурдс.

— Радвам се да го чуя. Върху какво ще работите?

— Ами… — Поколеба се как да назове отношенията си с Олимпия Аднан. — Една моя колежка ме покани да изнеса лекции пред дипломантите й в Истанбулския университет.

— Върху „Будоарните занимания“ ли?

— Не. По-сериозни неща. Отделът за редки шедьоври към музея на Централната библиотека притежава някои предмети, за които ще изнеса лекции.

— Ще има ли изпит?

— Боже, дано да няма — ухили се той. — Иначе студентите ще ме намразят. Надявам се да проведем непринудени разговори, които да ги вдъхновят. — Вдигна палец и показалец. — Мъничко.

— Ще искат да говорят за книгата ви.

— Книгите — поправи я Лурдс. — Сигурно сте права. — Почти навсякъде, където отидеше, неизменно се повдигаше и темата за „Будоарни занимания“.