Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Изобщо нямах представа — тихо рече Хектор.

— Тарик каза, че ти е писал.

— Значи не съм получил писмото. Изобщо не знаех.

Пади никога не го беше виждал толкова разстроен.

До него Хейзъл заплака тихо.

— Ох, Господи! — промълви тя. — Далия и бебето й, мъртви. Ох, Господи. Толкова е жестоко.

Хектор я прегърна през рамо и я поведе към терминала.

На следващата сутрин, когато влязоха в контролния център на терминала, Хейзъл още беше бледа и със зачервени очи. Хектор бе измъчен и сдържан. Бърт Симпсън и Пади станаха от местата си пред компютърните монитори на дългата контролна маса.

— Тарик е тук — каза Пади. — Чул е за пристигането ви и се върна от Аш-Алман рано сутринта.

— Извикай го — каза Хектор.

Пади включи интеркома и предаде нареждането. След няколко секунди на вратата тихо се почука.

— Влизай! — с дрезгав от чувствата глас извика Хектор.

Тарик застана на прага. Изражението му беше студено и откъснато. Хектор бързо отиде при него и го прегърна.

— Тежко е, стари приятелю — каза той. Гласът му още бе дрезгав.

— Да, тежко е — съгласи се Тарик.

Отстъпиха един от друг, смутени от неспособността да намерят думи. Хейзъл отиде при Тарик и докосна дясното му рамо.

— Сърцето ми е с теб. Далия беше великолепна жена. Дължа й живота си.

— Да — тихо рече Тарик. — Тя беше добра съпруга.

— А синът ти?

— Беше добро момче.

— Как се е случило това ужасно нещо? — попита Хейзъл.

— Вие бяхте нейни приятели — уклончиво отвърна Тарик. — Искате ли да се поразходим и да си спомним за нея?

„Иска да говори само с нас — досети се Хектор. — Взема много присърце съображенията за сигурност“, Той хвана Хейзъл за ръката и каза меко:

— За нас ще бъде чест да се разходим с теб, Тарик.

Излязоха на яркото слънце на Залива. В небето нямаше нито едно облаче и водите отразяваха великолепието му. Гледката беше твърде прекрасна за цялата тази тъга. Хейзъл вървеше мълчаливо по плажа между двамата мъже. Накрая не се сдържа.

— Пади ни каза, че е имало пожар в къщата ти? — оформи тя изявлението като въпрос.

— Да, госпожо Банок. Имало е пожар.

Тарик отново се умълча и те видяха как очите му проблясват на слънцето от сълзите и гнева.

— Опитах се да ги скрия. Купих къща в едно село, където никой не ги познава. Използвах друго име. Уредих брат й да остава при нея и да я пази, когато не можех да съм там. Той умря в пламъците с тях.

— Значи не е било злополука? — попита Хейзъл.

— Не беше злополука — потвърди Тарик и погледна към Хектор. — Знаеш кой го е направил.

Хектор кимна.

— Знам — с равен глас каза той.

Хейзъл впери поглед в него и също разбра.

— Бил е Утман Уадах! — прошепна тя. — Отново Звярът. Нали?

Хектор кимна.

— Но откъде разбра? — попита тя.

— Госпожо Банок, Хектор го разбра със сърцето си, не с главата. Също като мен — обясни Тарик. — Двамата с него познаваме Утман като роден брат. Или като смъртен враг.

— Знаеш ли къде е Утман сега? — попита Хектор.

— Да. С шейх Адам Типоо Тип в крепостта до Оазиса на чудото.

— Сигурен ли си? — попита Хейзъл и Тарик кимна.

— След погребението на жена ми, сина ми и брат й, след три дни траур ги оставих и отново отидох с автобус до Ганданга, преоблечен като просяк, за да търся убиеца им. Не успях да стигна крепостта. Беше твърде добре охранявана. Останах в Ганданга дванайсет дни. Видях много неща. Видях огромния нов флот моторници, построен от шейх Адам след смъртта на дядо му и командван от чичо му Камал. Видях заловените от тях кораби, стоящи на котва в залива. Чух хората да говорят за Утман Уадах. Чух ги да казват, че е станал дясната ръка на Адам и има огромна власт като приближен на господаря си.

— Видя ли ги, Тарик? — тихо попита Хектор.

— Видях и двамата. На дванайсетия ден дойдоха в Ганданга с още много мъже. Адам вече е много могъщ и влиятелен човек, а Утман е неговият генерал. Не можех да стигна до него. Бяха заобиколени от твърде много мъже и предпазливи. Може да чакам и години, но времето ми ще дойде — просто завърши Тарик.

Всички отново се умълчаха.

— Какво ще правиш сега, Тарик? — попита накрая Хейзъл.

— Това е повелята на ножа — отвърна той. — Кръвта иска кръв. Въпрос на дълг и чест. Жена ми и синът ми не намират покой в гроба. Трябва да им го дам.

— Нужно ли е да правиш това, Тарик? Изгубихме Далия, трябва ли да рискуваме и теб?

— Моля те, Хектор, кажи й.

— Тарик няма избор по този въпрос — обясни Хектор. — Трябва да направи онова, което изискват дългът и честта.