Ник Пиццолато - Галвестън

— Да, така е. — Наблюдавам я как оглежда апартамента, единствената стая, купчините вестници, и забелязвам съжалението й. Това не ми харесва. — Къде живееш? — питам я.

— В Остин.

— С какво се занимаваш там?

— С графичен дизайн. Реклами.

— За това трябва ли да се учи?

— О, да. Учих. В Тексаския университет.

— Охо! — възкликвам и едва не се усмихвам. — Кой… Къде израсна? Семейството ти?

— Родителите ми ме осиновиха чрез „Сестрите на Свети Йосиф“. Израснах в Тайлър.

Тя пак ме оглежда, навежда глава настрана. Носи пръстен на едната ръка, но не мога да различа какъв е.

— Омъжена ли си?

Тя поклаща глава отрицателно.

— Все още не. Скоро може би. От доста време се виждам с някого, отдавна.

— Влюбена си?

— Ъм… Да. — Тя подръпва кичур коса и отмества поглед; и в този жест виждам Роки — виждам я толкова ясно, че трябва да се извърна. Когато надзъртам обратно, разбирам колко прилича тя на нея, и ми присяда на гърлото. Имат почти еднакви лица, едва издържам.

— Това е хубаво — казвам, неспособен да я погледна в очите. — Че си влюбена.

— Той е този, който ме накара да… да направя това. Настояваше. Да открия истината.

— Той с какво се занимава?

— Той… Съжалявам — казва тя. Изнервил съм я. Тя не знае как да възприеме тази стая, теснотата тук, тези рентгенови снимки до нея. Повдига пръсти към устните си и се взира наоколо, сякаш при нас може да има още някого. — Имаш ли нещо против… Наистина ми се струва… Има неща, които трябва да знам. — Тя вперва в мен очите на Роки, пълни със страдание, блестящи като на светица.

Приближавам се до дивана и вдигам ръка.

— Знам. Права си. Какво знаеш?

— Като че ли си спомням сестра си. Малко. Спомням си как ходехме на плажа. Но… — Тя с мъка запазва самообладание. — Но един ден тя просто ме заряза. — Когато го произнася, устните й треперят.

— Не, не — казвам. — Не беше така.

— Какво се случи?

— Ние щяхме да се върнем веднага за теб. Само бяхме излезли за вечерта.

— Но после си бил в Ню Орлиънс? Бил си в затвора.

— Да, вярно. — Обръщам длани нагоре и се вглеждам в себе си. — Пребиха ме. Злополука. Имах заповед за издирване.

— Но… Не разбирам. Какво се случи, когато ме оставихте?

Не вдигам глава. Гледам как ръката на Тифани гали кучето.

Тя отмества очи, а после пак ме стрелва с поглед.

— Ти много добре ли я познаваше? — Гласът й задира, когато произнася „много добре“. — Сестра ми?

— Мисля, че да. — Оглеждам оттенъците на дългата й коса — изсъхнала прерия през лятото, стегнатите очертания на бузите й и широко отворените очи. — Ти с какъв вид реклама се занимаваш?

— Моля? Аз… Аз проектирам уеб страници, символи на компании, такива неща.

— Ходил съм в Остин няколко пъти. Много отдавна. Бартън Спрингс още ли го има?

— Да. Ъъ… Ти спомена злополуката?

— В Остин има хубава музика. Обичаш ли музиката?

Тя накланя глава и ме оглежда, проучва лицето ми. Толкова ми е трудно да я погледна, че съм благодарен, когато чувам пронизителната свирка на чайника и мога да се оттегля пак в кухничката.

Гърдите ме болят. Ръката ми трепери, когато хващам чайника и топчести водни капчици се търкулват с цвъртене по котлона.

— Слушай… — чувам я оттатък стената. — Трябва да знам. — Тя се прокашля, за да потисне тъгата си.

Наливам две чаши „Липтън“ и ги оставям да се запарят.

— Ти имаш ли други сестри или братя? — питам. — Там, където израсна? — Тя е толкова млада и толкова истинска, че постоянно плета език. Цялото й лице е бездна от жажда.

Тя кимва.

— Имах по-малък брат. И той е осиновен.

— Как се казва той?

Тя се хваща за челото и изкривява устни.

— Извинявай… защо не искаш да ми отговориш? Моля те! Не разбирам.

Значи, край с шикалкавенето; схващам, че не ми стиска да премълча пред нея историята й.

Ако й кажа истината, тогава може би ще бъда свободен от принудата, която тя ми налага. Мога да връча истината на пълноправния й собственик и замръзналите звезди в гърдите ми вероятно най-сетне ще се разгорят.

И така, разбирам, че няма да я излъжа. Всичко ще й разкажа. За Роки, за баща й, за къщата на Сенкевич, за мъжете от Ню Орлиънс и стореното от тях.

Тогава започвам да се страхувам за нея. Мисля си: „Тази празнота ще бъде запълнена, бебчо, но трябва да си особено издръжлива, че да я понесеш.“

Години, които ти няма как да си спомниш. Години като тайнствени синини.

През цялото това време съм бил твой приятел.

— Добре — почесвам се аз по устата и смънквам: — Обаче е тежко.