Ник Пиццолато - Галвестън

Потътрих се през свободния парцел към тротоара от другата страна на бара. Изхвърлих пистолета в един боклукчийски контейнер и повлякох нозе десет преки по-нататък към автогарата.

Не биваше да напускам щата, но с автобуси стигнах чак до Галвестън.

Бях заковал с дъски прозорците на долния етаж, както направиха с повечето постройки около нас. После собствениците потеглиха на север в препълнени коли; някои теглеха каравани или ремаркета с овързани вещи. Президентът и губернаторът обявиха извънредно положение, излезе нареждане за задължителна евакуация. Айк, казаха те, ще ни връхлети. Стихиите се пробуждат и сливат, завивайки във фуния пепелявите облаци. Ситни дъждовни капки бият косо като обстрел, затова пропускам сутрешната си разходка. В заведението за понички също не се отбивам. Започнах да си стягам багажа, но се спрях. Седя на дивана, пия чай и мисля за мъжа в ягуара, питам се защо ли преживях нощта.

Започвам да дърпам гащеризона си — заради бурята и целонощното будуване кракът ми е по-вдървен от обикновено. Оставям го да лежи на пода, Сейдж притичва и се свива на кълбо върху вмирисания дънков плат. В хотела вече няма гости и откривам Сесил в офиса. Зад плота с лице срещу компютъра той следи климатичните диаграми и вдига вежда срещу бурята, изобразена върху монитора. Облачната спирала по него всъщност е твърде голяма, за да си я представиш; идеята се съдържа в изображението така, както времето се съдържа в разказа.

— Не трябва да оставаш — казва Сесил. — Аз ще нося отговорност, ако ти се случи нещо.

— Чак пък. Спокойно.

— И все пак си мисля, че може да ни подмине. Само да ни позабърше с виелици, без да се разрази буря — казва той. Но аз знам, че и на него като на мен му е трудно да си намери основателна причина, за да се махне.

— Нещо да има за вършене? — питам.

Той поклаща глава и посочва с ръка празния паркинг:

— Ураганна ваканция.

Оставам при него за малко, заглеждам се в компютърната графика — термално изображение на завихрена маса, която се разширява и поглъща крайбрежието.

Той ме поглежда така, сякаш крия някаква тайна. Казва:

— Ами момичето?

— Какво момиче?

— Хубавото момиче. Изплюй камъчето, старче.

— Кое?

— Не те ли излови? Популярен си! Първо костюмара, а сега и това маце. Хубавица! Млада, с кестенява коса? Каза, че търсела теб. Вчера надвечер. — Той отваря едно чекмедже зад плота и вади една регистрационна карта. — Казах й, че днес си на работа, но не споменах, че си имаш стая.

Поемам картата — името, изписано на нея не ми е познато. Написано е с почерка на Сесил, с телефонен номер под него.

— Не ти ли каза малкото си име?

— Не. Не се сетих да питам.

Прочитам отново написаното.

— Тя какво каза?

— Че се опитва да те намери. Помоли ме да ти кажа да й се обадиш. Секси беше. Трябва да й се обадиш, човече. Ако ти не й се обадиш, аз ще й се обадя.

— И какво ще й кажеш?

— Ще я поканя да хапнем навън.

— Колко годишна изглеждаше?

— В началото на двайсетте? Виж, ако все пак й се обадиш, подметни й някоя добра дума за мен.

— Естествено — казвам и се налага да се поизвърна, защото здравото ми око се разтреперва и насълзява. Усещам същото дори и в мъртвото си око.

— Мисля… — казва Сесил и кимва към екрана — мисля, че аз все пак ще замина. Ти помисли. Можеш да пътуваш с мен.

— Добре съм. — Излизам навън. Небето е вряща маса от слюда, въглища и калай, а вятърът шиба палмовите клони и вдига боклука във въздуха по пустите улици. Въздухът пращи от електромагнитни вълни, притиска се около мен, все едно се намирам под вода, в потънал град. Заключвам се и пускам щорите. Сейдж вие.

Ловджийският нож лежи върху плота; съзерцавам острото му като бръснач острие срещу сбръчканата, покрита с лунички, кожа на китките си. Прибирам ножа в едно чекмедже и се чувствам глупаво, че изобщо съм го извадил.

Бръквам в тесния килер и от една малка лавица свалям папката с рентгеновата снимка, която ми направиха в затвора. Виждат се петънцата, реещи се из дробовете ми като звезди, като шрапнел, взривил се назад във времето, и чувствам как най-сетне съм стигнал до мига, в който бомбата ще избухне. Усещам го във времето, в името на жената, изписано върху картата. И няма да са убийците, няма да дойдат килъри да ме изпратят.

Паля един масур и го стисвам между устните си. Тук, зад спуснатите завеси, сега е хладно и синьо и Сейдж е легнала в краката ми, положила глава между лапите си, подвила опашка — разбирам, че и тя го усеща.