Ник Пиццолато - Галвестън

„Често нажежен до бяло трескав сън с непоносима бедняшка красота… Това е елегия за сломените и неосъществените, за тези, които са се загубили, та някой — който и да е — да ги потърси може би.“

„Поразително черно крими, разказано в лиричен тон от корав тип.“

„Напрегнат първи роман, просмукан от силна „ноар“ чувствителност… Блестящ дебют в криминалната проза!“

„Пизолатопреминава гладко между минало и настояще и ярко описва Галвестън в цялата му отчаяна красота.“

„Безжалостна криминална проза, написана предимно с ярки, концентрирани фрази. За встрастения маниак на езика това е същински рай.“

„Сюжетът на Галвестън е зареден с невероятна динамика и вие ще препускате през страниците, за да я дочетете!“

„Бурен и красив роман с език, който често изненадва и впечатлява.“

„Галвестън е впечатляващ дебют, пълен с истини, роман завръщане, който успява да изведе жанра „ноар“ много напред.“

„Галвестън е завладяваща и призрачна история, прекрасно разказана, необикновено добре написан криминален трилър, трогателен в описанията си на хора, борещи се да избягат от тежестта на миналото сред пейзаж от развалини.“

„Виртуозна, ловка, велика криминална творба, философска на висотата на времето… Сказателна американска история на най-високо ниво.“

Рядко се забивам в трилъри, особено в такъв мрачноват тип, май след “Тук няма място за старци”на Кормак Маккарти не съм чел нещо подобно, пък и то е доста различно… всъщност дори не се сещам за друга книга, която да ми напомня на “Галвестън”на Ник Пизолато, може би тази на друг прочут сценарист — “25-ят час”на Дейвид Бениоф, макар тя да бе ориентирана към катарзиса на един престъпник, докато тук оцеляването му е първостепенната тема. Все тая — важното е, че книгата ми хареса, точно една вечер четене с нещо огнено в ръка, а след това угнетено заспиване с глава, гъмжаща от въпроси дали тая история е реалистична и дали точно така трябваше да се наредят нещата.

Историята се върти около Рой Кейди, наемен бияч, който има прекалено кофти ден — откриват му рак, приятелката му вече спи с шефа му, а е и пратен на самоубийствена мисия. Оцелял на косъм и оставил трупове след себе си, сред които и доверието към боса, той тръгва да бяга, по съвместителство с невръстна проститутка, оказала се на кофти място в кофти време. Между двамата тече сблъсък на характери, но и на морални принципи, които тези наглед низвергнати от обществото хора все пак притежават. Пизолато пестеливо, с много умение гради мрачни сцени, преследвания, драми, скандали, но и любов, закрила, защита на тези, които ти стават близки… просто живот без пропагандната опаковка на преследването и постигането на щастието. Едно дете успява да внесе светлина в романа — и само то успява да наклони везните така, че да се получи деликатен баланс между тъмната и светлата му страна.

”Галвестън”е роман за престъплението, наказанието, разочарованието и по малко прошката. Героите на Пизолато са ръбати, неприятни, безкрайно далеч от съвършенството, но толкова близо до човешката природа в основната й инстинктивна същност. Няма как да не ги харесваш, да си ги разпределяш в категории “добри” и “лоши”, дори все пак съзнателно ниво да съзнаваш, че тоя “добър” е извършил куп недобри неща в живота си. Суровостта на сюжета е компенсирана с жива и неподправена проза, която до края безотказно задържа вниманието.

Знам, че мнозина ще дирят в тоя роман атмосферата на “True Detective”, но аз открих по-скоро тази от “Breaking Bad”, според вкусовете си е. Просто си представях романа в черно-бяло, нямам идея защо, а точно в историята на Уолтър Уайт имаше куп сцени, които могат да се преглътнат само така.

— Христо Блажев

„Как често съм лежал под дъжда върху чужд покрив и съм си мислел за дома.“

Лекарят направи снимки на белите ми дробове. Бяха пълни със снежни виелици.