Ник Пиццолато - Галвестън

Твърдеше, че веднъж съм я ударил, но аз не й вярвах. Падаше си малко актриса и за нея драматизмът имаше предимство пред истината.

Признавам все пак, че спомените ми за въпросната нощ не са съвсем пълни.

В бара Лу каза нещо от сорта: „Ясно си личи, че знаеш как да ощастливиш един мъж.“

— Кой казва, че не се старая? — му отвърна Кармен.

Всички се разсмяха, а.380-я калибър на кръста ми сякаш се нажежи. Нямаше да ми донесе никакво удовлетворение. Просто ме беше яд и не исках да умра така, както ми беше намекнал докторът.

Пуснах няколко банкноти на бара и излязох. Преди няколко вечери се бях натряскал с текила и бях зарязал пикапа — той още си седеше там непокътнат, голям форд Ф-150, модел осемдесет и четвърта. Това се случваше през 1987 г. Колите по онова време ми харесваха повече — четвъртити и здрави, тежки машини, а не като днес — играчки. Пресякох експресната магистрала за Поншартрен, оставих радиото изключено, а мислите ми жужаха като пчелни крилца.

Гретна. На „Франклин Стрийт“ се запитах кога ли ще е последният път, когато ще върша такива неща. Всеки сноп лъчи, който се блъскаше в предното стъкло на колата, докато дърветата се редяха навън, сякаш напираше да го оценя, но това не се случваше. Мъчех се да си представя, че не ги виждам, ала не ми достигаше въображение.

Бях затънал в същата онази задушаваща безнадеждност, както когато бях дванайсет-тринайсетгодишен и се взирах в дългите памукови поля. Августовските сутрини с торбата от зебло, метната на рамо, и господин Бийдъл с треньорската свирка, яхнал коня си, който насочваше хлапетата от груповия дом. Ужасната мисъл, че възложената задача няма край. Онова чувство, че Не-Можеш-Да-Победиш. След седмица бране на памук за първи път забелязах мазолите по ръцете си, когато изпуснах една вилица и осъзнах, че върховете на пръстите ми не усещат нищо. Сега погледнах твърдите възглавнички на пръстите си, обхванали кормилото, и залялата ме вълна гняв ме накара да ги стисна. Чувството, че са ме измамили. После се замислих за Мери-Ан, майка ми. Тя беше слаба, умна жена, която безволево се бе оставила да затъпее. Но днес нямаше причина да мисля за нея.

Намерих адреса, който ми беше дал Стан — жилищен блок, същинска клоака, издигнат до една редица от складове: изподраскани с графити белезникави тухли, избуяли буренаци и троскот, които превземаха съседния празен парцел. На паркинга — изгнили коли и онази миризма на бензин и напечени от слънцето боклуци, която обвиваше Ню Орлиънс.

Номер 12. Вторият етаж. Нед Скинър.

Минах покрай прозореца му и надзърнах вътре. Тъмно беше и не мярнах да има движение. Пъхнах ръка в джоба, където държах бокса си, и продължих да прекосявам балкона. Слязох на долния етаж, заобиколих отзад и проверих външните прозорци. Полъхна ветрец и разлюля високите бурени.

Пак се качих горе и почуках на вратата. Цялата сграда лъхаше на изоставеност — щорите бяха спуснати, не се чуваше звук от телевизия или радио. Зачаках и се огледах, а после забих джобното си ножче в рамката на ключалката. Евтина дървесина, лесно се цепи.

Промъкнах се вътре и затворих вратата. Тясно местенце с оскъдна мебелировка и боклук навсякъде; вестници, камари стари фишове за конни надбягвания, опаковки от полуфабрикати, телевизор с ръчно превключване на каналите и пукнат екран. Празни бутилки от маркова водка стояха наредени на барплота. Винаги много съм мразил мърлячите.

В апартамента вонеше гадно — на пот, на спарен дъх и на човешки оцет. Банята беше плесенясала и полепнала с мръсотии, по плочките бяха захвърлени спекли се дрехи. В спалнята имаше само матрак върху пода и тънки, омотани пожълтели чаршафи. По килима, като накъсани цветя, бяха пръснати смачкани фишове от надбягвания.

На пода до леглото с опакото надолу лежеше снимка в рамка. Вдигнах я: кестенява жена с малко момченце, доста симпатични и двамата, засмени, с грейнали погледи. Изглеждаше правена преди няколко години — личеше си по прическата на жената и фасона на дрехите й. Хартията беше по-плътна от тая, която обикновено виждаш в днешно време, с подобна на кожа текстура, а и лицата бяха поизбледнели с времето. Занесох я в дневната, бутнах някаква кутия от пица от едно кресло и седнах. Взрях се във фотографията, а после огледах апартамента. Бях живял по подобни места.

Разгледах усмивките върху снимката.

Тогава нещо премина край мен, съвсем близко, като чувство или някакво знание, но не съумях да го доловя съвсем. Чувство за нещо познато, усещане, спомен, който не искаше да излезе на светло. Опитвах се да стигна до него, но не успявах.