Ник Пиццолато - Галвестън

Когато излязох от кабинета, всички в чакалнята изглеждаха благодарни, че не са на моето място. Някои неща ги прочиташ по лицата на хората.

Бях усетил, че нещо не е наред, защото предния ден гоних един тип два етажа нагоре по стълбите и се запъхтях, като че на гърдите ми тегнеше щанга. От две-три седмици се наливах яко, но знаех, че не е само от това. Бях толкова вбесен от внезапната болка, че му счупих ръката на оня. Той изплю няколко зъба и се оплака на Стан — според него било прекалено.

Но точно затова никога не оставах без работа. Защото прекалявах.

Разказах на Стан за болките в гърдите си и той ме прати при един доктор, който му дължеше четирийсет бона.

Вече вън от клиниката извадих цигарите от якето си и взех да мачкам пакета в длан, но реших, че сега не му е времето да ги отказвам. Запалих една там, още на тротоара — беше гадна на вкус, а пушекът ми напомняше за памучните влакна из гърдите ми. Автобуси и коли пъплеха бавно, лъчите на слънцето блестяха по стъклата и хромираните решетки. През слънчевите очила ми се струваше, че се намирам на морското дъно, а колите са риби. Представих си едно много по-тъмно и хладно място и рибите се превърнаха в сенки.

Клаксон ме стресна и ме извади от унеса. Бях тръгнал да слизам от бордюра. Махнах на едно такси.

Мислех си за Лорейн — момичето, с което някога ходех — и как веднъж цяла нощ будувахме и си говорихме до сутринта на един плаж в Галвестън: място, откъдето се виждаше как кълбестият бял дим от петролните рафинерии се стеле в далечината като път, водещ право към слънцето. Ще е било преди десет-единайсет години. Тя винаги е била много млада за мен, мисля си.

Беше ми криво още преди рентгена, защото жената, която смятах за свое гадже, Кармен, бе почнала да спи с шефа ми Стан Птитко. Отивах да се срещна с него в бара му, не че точно днес имаше някакъв смисъл. Но човек не престава да бъде себе си само заради една виелица от сапунени стърготини в гърдите.

Няма как да се измъкнеш жив, ала се надяваш да отложиш крайния срок. Нямаше да кажа за дробовете си нито на Стан, нито на Анджело, нито на Лу. Не исках да висят в бара и да ме обсъждат, докато ме няма там. И да се забавляват.

Прозорецът на таксито, през който се виждаха задаващите се квартали, беше изпоцапан с пръстови отпечатъци. Има места, които сякаш се отварят пред теб, но в Ню Орлиънс нищо не напомняше на порти. Градът бе като потънала наковалня със собствена атмосфера. Слънцето лумваше между сградите и дъбовете, усещах как светва в лицето ми, а после — сянка: като блиц в дискотека. Сетих се за дупето на Кармен и как ми се беше усмихвала през рамо. Все още си мислех за нея, а нямаше смисъл — знаех я, че е курва и няма сърце. Когато тръгнахме с нея, тя беше с Анджело Медейрас. Сега пък беше със Стан. Анджело също работеше за Стан. Реших, че сигурно чука няколко типа зад гърба на Стан и донякъде обидата ми се поуталожи.

Опитвах се да измисля на кого да кажа за дробовете си, защото ми се искаше да кажа на някого. Гадна новина е това, особено ако те чака работа.

Барът се наричаше „При Стан“ — тухлен, с тенекиен покрив, с решетки на прозорците и очукана метална врата.

Вътре седяха Лу Териът, Джей Майрес и двама-трима, дето не ги познавах — старци. Името на бармана беше Джордж. Лявото му ухо беше омотано с бяла марля. Попитах го къде е Стан и той ми кимна към дървеното стълбище, което се изкачваше нагоре покрай стената към офиса. Вратата беше затворена, затова се настаних на едно столче и си поръчах бира. После обаче се сетих, че умирам, и смених поръчката с „Джони Уокър“, син етикет. Лу и Джей си говореха за някакъв проблем с букмейкърски франчайзинг. Разбрах го, понеже като прехвърлих двайсетте, няколко години бях събирал залози и познавах жаргона. Те млъкнаха и ме изгледаха, виждайки, че се ослушвам. Нито им се усмихнах, нито нищо и те продължиха да си говорят, но този път много по-тихо, свели глави, да не ги чувам. Никога не са ме зачитали кой знае колко. Познаваха Кармен като сервитьорка тук, отпреди да се хване със Стан, и мисля, че май ми имаха зъб заради нея.

Не ме харесваха и защото никога не се вписах в компанията им. Стан ме наследи от предишния си шеф Сам Джино, който пък ме наследи от Харпър Робишо, а че тия типове така и не ме приеха напълно, главно аз си бях виновен. Те се обличаха по модата на латиносите — анцузи, ризи с френски маншети и набрилянтинени коси, а аз нося джинси и черни фланелки с яке и каубойски ботуши — както съм правел винаги, държа си косата отзад дълга и не си бръсна брадата. Името ми е Рой Кейди, но Джино подкокороса всички да ми викат „Биг Кънтри“ — и още ми викат така, ама без симпатия. Аз съм от Източен Тексас, от Златния триъгълник [1] Зона между градовете Бомонт, Порт Артут и Ориндж, известна с петролните рафинерии, химическите заводи и газовите факли. — Бел. ред. , и за тия момчета винаги съм бил измет. Нямам нищо против, защото покрай другото се и страхуват от мен.