Ник Пиццолато - Галвестън

Ала бе близо, чувствах го.

Светлината, която се процеждаше през щорите на прозорците, падаше върху мен на старомодни затворнически райета. Много време чаках в креслото, но човекът така и не дойде. Като се има предвид случилото се по-късно, мисля, че времето, което прекарах в неговото очакване, бе демаркационната линия в живота на всекиго от нас — и на неговия, и на моя.

Момент, в който нещата са могли да се развият някак, преди да се развият иначе.

Срещнах се с Анджело в осем същата вечер в „Синия кон“ на улица „Чупитулас“. Беше нещо като рокерски бар и там винаги се чувствах повече у дома си, отколкото при Стан.

Първо се отбих до моя фургон. Въртеше ми се една мисъл, малко нещо параноична, но когато Стан поиска да не вземаме пистолети, взех да умувам. Чудех се защо ли го каза, щом съм професионалист и на практика не съм наемен убиец. И защо му беше да свърша тази работа заедно с Анджело? Хрумна ми, че ме е пуснал на Анджело. Може би двамата със Стан искаха да ме пречукат заради нещо, свързано с Кармен. Повярвали са например, че съм я бил. Или просто не ме искаха да се мотам наоколо, след като съм я чукал. Или… знам ли.

Усещах във всеки случай, че нещо не е наред. Независимо дали се съмнявах в инстинктите си, беше ясно, че ще ги послушам. Затова си приготвих месинговия бокс и сгъваемата палка, но затъкнах и един „Колт Мустанг“.380 калибър [4] Един от видовете 9-милиметрови патрони, най-късият от всички. — Бел. ред. , любимия ми, в ботуша. В допълнение вързах един стилет с пружина на ръката под лакътя. Не го бях използвал с години. Смазах го с водоотблъскващ спрей и го пробвах навън, облечен с якето. Врътнах китка и острието се изстреля от ръкава ми като осколка от ледена мълния.

На срещата в бара обаче Анджело ме изненада. Той се завъртя на столчето си и подаде ръка. Имаше попарена, гузна физиономия, затова стиснах ръката му, като много внимавах да не си врътна китката.

— Готов ли си да го свършим? — попитах.

— Чакай да си допия. — Той пак се обърна към бара и отпи от уискито си със сода. Оредяващият му алаброс беше отстъпил много назад над челото му; с черния си анцуг биеше на очи така, както аз биех на очи в „При Стан“. Седнах до него и се вторачих в бутилките.

Той ме изгледа с чувство, което бих нарекъл вбесена мъка, сякаш не го свърташе на стола и не знаеше какво да направи — коляното му играеше, чоплеше нокти. После зацепих.

— Проблеми? — казах.

— Знаеш ли за Стан и Кармен? — попита ме.

— Да. Много ясно.

Той ме изгледа сърдито.

— Зарежи — казах. Погледнах бутилките и се сетих, че имам рак. — Двойно „Джони Уокър“, син етикет!

Питието струваше четирийсет долара. Плъзна се гладко по гърлото ми и го опари, сгря гърдите ми и аз почувствах живот в тях.

— Тя е само… — смънка Анджело.

— Какво?

— Ама тя как… Тя просто ще… Но защо? С него ? И ти знаеш историите му.

— Именно, Кармен не е от най-непокварените жени. Хайде стига, та тя си е курва.

— Не говори така. Не искам така да говорят за нея.

— Тогава не говори за нея — казах. — Не и с мен. — С ъгълчето на окото си забелязах, че ме гледа на кръв.

Другото, което мъжете харесваха у Кармен, беше, че е умна или поне хитруша и познава мъжкия начин на мислене. Трудно бе да я отпишеш като тъпа кифла. Мисля, че много типове я смятаха за по-умна от тях и понякога това може да се окаже доста възбуждащо. Пресуших останалата част от фантастичното уиски и се обърнах към него.

— Готов ли си?

Почти ми се стори, че ще ме застреля, но той въздъхна и кимна пораженчески, надигна се от столчето и се олюля. Не бях го усетил, че е пиян, и малко се притесних за онзи мъж от Джеферсън Хайтс — Сенкевич.

— Ти ще караш каза ми той.

Пикапът ми се събуди и се изтръска като мокро куче. Гласът от радиото тъкмо разправяше, че Джим Бакър [5] Джим Бакър, роден 1940 г. — американски телеевангелист, принуден да се откаже от службата си след сексскандал, впоследствие изобличен в счетоводни измами и осъден на затвор. По-късно се завръща към телеевангелизма. — Бел. прев. щели да го разжалват. Анджело седеше, сякаш му бяха изпуснали въздуха. Проверих повторно адреса и подкарах по „Наполеон“ на север към Шосе 90.

Той се наведе напред и спря радиото.

— Помниш ли… — каза, като леко заваляше. — Помниш ли преди години, като разбихме ония хлапета, дето продаваха в парк „Одюбон“?

Позамислих се.

— Да.

— И онова момче, дето се разрева! Помниш ли? Още нищичко не бяхме направили, а сълзите му направо… — Той се изкикоти.