Ник Пиццолато - Галвестън

— Махай се оттук — каза тя. — Бягай, Рой. И не поглеждай назад. Бягай оттук. — Пресипналият й говор бе напоен със сълзи, гласът й звучеше почти сърдито, сякаш я бях обидил.

Исках да кажа нещо, но челюстта не ме слушаше, а езикът ми бе тъй отекъл, че бе напълнил устата ми. Кармен се изниза и чух приглушеното тракане на токчетата й по бетона. Пантите изскърцаха.

Стената беше студена, подпрях се на нея и лицето ми се прилепи за сигурната повърхност. Увисналата ми ръка стискаше ножа. Другата за нищо не ставаше. Пръстите ми до един бяха разкривени.

Зашеметяващи болки до костите прободоха ходилата и пищялите ми, когато се опитах да ходя. Входът към коридора ми изглеждаше непосилно далеч и при всяка крачка изхрущяваше по нещо в мен.

Примигнах и се свлякох на колене, зърнах монтьорската лампа в ъгъла, капките кънтяха.

После — високите треви и езерото.

Зацапаният бетонен под, студена, тъмна влага.

Памуковите поля нощем, свирня на щурци.

Чернилките в прогимназията. „К’во зяпаш бе, бледолик? Майната ти! Ще ти наритам белия гъз! “

Изтътрих се от склада, прекосих тъмния коридор, в чийто край светеше червен надпис „Изход“. Килерче, баня, още един офис. По телевизора горе, далеч зад гърба ми, екна смях и аз се повлякох, отдалечавайки се от него, като се подпирах на тухлите в стената и оставях подире си кръв като слуз от охлюв. Минах край офиса. Ето къде била Роки.

Бяха съборили всичко от бюрото и тя лежеше отгоре му. Дрехите й се въргаляха по земята върху разхвърляни писалки, попивателна хартия и листове. Лампа, поставена върху една кантонерка, покриваше тялото й със саван от безсрамна светлина. Отпуснатото й лице висеше на една страна към вратата, угасналите й посивели очи се взираха в моите с празен поглед, изражението й беше уплашено, обвинително. Около шията си имаше увита вратовръзка. Помня, че беше пейсли [26] Или „персийска шарка“ — абстрактен декоративен десен, чиято основна форма представлява листо с остър, завит връх, като запетая. — Бел. ред. .

Оставих я там.

Хвърлих се върху дългата дръжка на вратата, твърдият метал издрънча и се намерих на застлания с чакъл паркинг. Нощта бе тъмна и ясна, лилава и златна едновременно, всичко се размазваше пред очите ми. Изправих се с препъване и лъч на улична лампа проблесна по ножа в ръката ми, оцапан с моята кръв. Залитнах и се нахаках в един мъж, който се показа зад ъгъла на контейнера за боклук, докато си вдигаше ципа.

Лицето на Джей Майрес се разкриви, когато ме видя, после той изръмжа, посегна за нещо, а аз се нахвърлих отгоре му. Забих палец в едното му око и натиснах с все сила; очната му ябълка се пръсна, а палецът ми продължи да се забива навътре. Той замалко да изпищи, но всичко приключи бързо. Забих ножа в другото му око.

Седнах на врата му и продължих да забивам острието в главата му.

Надигнах се, все така сам, и се надвесих над разсипаното лице на Джей.

Храсти. Паркирани коли. Намирахме се зад бара; улица по-нататък, покрай едно пусто поле, потокът от преминаващи коли разсичаше нощта. Закуцуках с всички сили към шосето. Зад мен се надигнаха гласове.

Вървях сред полето, тъмните треви режеха ръцете ми, от бара крещяха подире ми.

Пак се унесох в сънища и когато отворих око, стоях посред шосето. Светлина на фарове, свирене на спирачки. Фарове се пръсваха на парчета, заслепяваха ме.

Разкрещях се и размахах ръка. Няколко коли едва не ме блъснаха, едната ме перна по лакътя със страничното огледало, завъртя ме, наби спирачки и спря.

Бяло сияние пламна пред погледа ми. Хора натискаха клаксони. Плачех и крещях. Струваше ми се, че момчетата са точно зад мен.

Отворих шофьорската врата. Мъжът вътре се опита да потегли. Още виждам лицето му: зейнала уста, широко отворени очи. Някак забих ножа в него, издърпах го за ризата и го изхвърлих от колата.

Намериха ме на няма и миля нататък, врязан в стената на една счетоводна кантора, с кормило, забито в гърдите.

Дойдох на себе си под бледо, стерилно болнично осветление непоносимо жаден и когато се опитах да отворя уста, в мен се разби такава болка, че едва не изгубих съзнание. Пред вратата на пост стояха двама полицаи. На лявото си око имах марлена превръзка; по-късно разбрах, че съм го загубил. Линията на косата ми беше нащърбена, веждите отпрани, настръхнали и закърпени с груби шевове, носът ми — размазан и сплескан като маргарин.

Никой нищо не искаше да ми каже. Две ченгета застанаха до мен, докато някой от районната прокуратура ми четеше обвиненията, но още не можех да говоря, нито да напиша нещо с обезобразената си ръка. Езикът ми беше надебелял и изсъхнал като шкурка, а шевовете по него дращеха по небцето ми. Усещах болтовете в черепа си и без да ги пипам.