Ник Пиццолато - Галвестън

— Добре, Рой. Добре.

Дослушахме финала на песента, гледайки как двойките постепенно забавят движенията си. Забелязах, че още я държа за ръце, пуснах ги и свих пръсти.

— Ти кога ще знаеш за тях?

— Какво?

— За парите. Нали разбираш.

— Утре.

— А ако не се получи?

Свих рамене и си допих чашата.

— Ще измисля друго.

Погледът й изглеждаше малко размътен от бирата. Тя изпи нейната и избърса устата си.

— Ти ли… — Въпросът замря на езика й.

— Какво?

Тя преглътна тежко и сключи пръсти.

— Ти ли направи нещо на оня Трей?

— Не — усмихнах се. — Сигурно само съм го постреснал. Казах му да не припарва до теб и да се разкара, по дяволите. Сигурно вече обира дрогерии в Корпус и си проси куршума.

— Ах! — Тя се втренчи в лицето ми, но нямаше какво да разгадае по него; загледахме се във въртящите се прожектори над празния дансинг. Пееше Глен Кембъл.

— Е, добре. — Гланцираните й от бирата очи заблещукаха и нейната усмивка огря цялото й лице; все едно да вдигнеш жалузите и лятото да нахлуе. — Ще танцуваш ли с мен, или…?

Поклатих глава, подсмихнах се, тя се престори на ужасена и ме поведе към дансинга със същата онази нежна решителност, както когато водеше Тифани към океана, а аз бях достатъчно пийнал, за да не се чувствам пълен глупак.

Няколко души от масите ни изгледаха, но не задържаха погледите си. Доста стърчах над нея, затова се попрегърбих; и внимавах да не я настъпя.

Тя се притисна към мен, опряла лице в гърдите ми, и ние се заклатихме напред-назад, а неколцина каубои и дами се завъртяха край нас в хладния мрак с плуващите призрачни риби под всички ни. Косата й миришеше на солена вода и на слънце.

Не знам колко песни се извъртяха, но накрая така и не ядохме. Пихме още бира и тя ми разказа няколко наистина добри вица, помня, че здравата се смях.

Разказваше ми истории. Разказа ми пак как се е возила на задната седалка в колата, когато майка й отишла на онази странна среща при караваните сред гората. Разказа ми за училищния си отбор по танци и как се наложило да отпадне от него, когато забременяла. Разказа ми как напуснала училище и прекарвала всеки ден, ден след ден, в онази колиба сред нищото.

Пак танцувахме.

Тръгнахме си късно и тя пристъпваше леко, малко пружинираше и залиташе. Не спираше да ми благодари. Нощта бе синя по краищата на паркинга и в по-тъмни оттенъци под дърветата, където бях паркирал.

Когато приближихме пикапа, нещо в стойката му ми се стори нередно. Напипах ключовете и забелязах, че лявата задна гума е спаднала, сплескана бе напълно. Погледнах Роки над капака и казах:

— Ей…

Зад нея стояха мъже. Изникнали току-що. Чух скърцане на стридените черупки.

После тръбата ме фрасна през очите.

Някой държеше ръцете ми. Замятах се и тилът ми експлодира. Гадна болка разцепи черепа ми.

Знаех, че нещо се е счупило в мен, в главата ми.

После вкусих и прах с кръвта си и виждах как стридените черупки по земята се жулят в лицето ми и го дращят. Доста кръв капеше от мен по черупките. Теглеха ме напред за ръцете. Зрителното ми поле беше разцепено по средата и двете страни не съвпадаха. Чух сподавени писъци.

Чух как вратата на вана се отваря с жулене. И пак ме удариха.

Остри болки в раменете. Те ме влачеха за ръцете, а краката ми се тътреха по чакъла. Бяха ми свалили ботушите. Скърцащи стъпки, тежко дишане. Опитах се да си размърдам ръцете, но те не ме слушаха. Виждах задната страна на краката им и обувките им. Звезди очертаваха хоризонта. Извърнах лице нагоре и съзрях покритите с кора от мръсотия кафяви тухли и табелата с надпис „ПРИ СТАН“. Изкрещях.

Не виждах Роки. Чух я отнякъде и изкрещях. Пуснаха ме и ме заритаха, докато пак не изпаднах в несвяст.

Свестих се с лице към студения бетон между тесните тъмни стени на малка стая. Усещах момчетата, застанали около мен в тъмното. Питах се кои ли са и дали Лу, или Джей са там. Виждах само с едното око, и то двойно.

Разпознах склада. Виждах стоманената врата на фризера в дъното и вратата към килера встрани. Знаех, че вдясно има коридор с няколко стаи.

Пак дочух Роки само за миг някъде надолу по коридора — кратък сподавен стон.

Някой наблизо ми се присмя. Някой захвърли папката с документи на пода до лицето ми. Закашлях се и изплюх съсиреци кръв върху нея.

Един от тях каза:

— Остани с нас, Биг Кънтри. Чакаме Стан. Трябва да ти остане нещо и за него.

Опитах да се размърдам, но само се загърчих. Ръцете не ми се подчиняваха. Болката имаше пластове, които влизаха дълбоко навътре, постоянно откривах нови и все по-големи дълбини. Краката на мъжете изплуваха и замръзнаха в мрака — заобиколен бях от лъскави анцузи и панталони, ботуши и маратонки.