Ник Пиццолато - Галвестън

— Да не си нещо болен, а, Биг Кънтри? — попита единият.

— Така сплаши доктора, че щеше да се насере от страх.

— Така го изплаши, че направо си отлетя. Няколко дни седя дрогиран в Бей Сейнт Луис.

— После дойде да навива Стан да те накара да престанеш. Та значи, Стан се обажда на неговата мадама в телефонната компания. И тя изнамира номера ти.

Чак тогава изобщо си спомних, че бях звънял на доктора.

— Тъпо, брато. Ама наистина адски тъпо, Биг Кънтри. Гад селяндурска!

Стори ми се, че пак чувам заглушения глас на Роки да се надига зад вратата, вбесен, все по-пронизителен, после замлъкна сподавено.

Тракащи обувки се приближиха до мен и до нечии колене увиснаха бейзболна бухалка и една дълга тръба. Опиках се. Помъчих се да стана, но или бухалката, или тръбата полетя към мен и ми строши ченето.

Изплюх зъби. Езикът ми се беше раздрал. Пак ме подхванаха.

Следващия път, когато се свестих, бях вързан за стол и едва си поемах въздух. Гърдите ми горяха, разбитият ми нос гъргореше. Повърнах в скута си, бетонът под мен лъщеше от кръв. Знаех, че още съм в склада. От отдушника в ъгъла капеше, а слабата светлина на монтьорската лампа, окачена на него, ми напомни за единствената оранжева лампа във фоайето на къщата на Франк Сенкевич. Стори ми се, че не съм напускал онова фоайе. Че все още съм там и бягството ми е било само сън.

Виждах лошо с едното око, но с периферно зрение успях да забележа всички онези буци и странни образувания по лицето си.

Столът бе тежък — твърда дървесина, солидна изработка, а ръцете ми бяха пристегнати под такъв зверски ъгъл, че получавах болезнени спазми в гърба. Гърдите ми бяха овързани за облегалката на стола, а глезените ми — за краката му. Вонеше, сякаш се бях изпуснал. Дори с раздробения си нос, задръстен с кръв, го подушвах.

Знаех, че ще се занимават с мен дълго. Бях чувал историите как Стан борави с ацетиленова горелка.

Заплаках.

Не мислех нито за Роки, нито за Тиф. Просто не исках да ми причиняват повече болка. Разтърсвах се от ридания и всяко повдигане на гърдите забиваше ножове в ребрата и раменете ми. Нямаше нещо, което да не го сторя, за да оцелея. Щях да им се моля. На всичко бях готов.

От отдушника в ъгъла продължаваше да капе; долових слабо смътните гласове зад себе си — където трябваше да е барът — на фона на едно постоянно, фоново мърморене. Разбрах, че там горе гледат телевизия.

Седят си, пият бира, гледат телевизия и чакат Стан.

Разплаках се още по-шумно.

С тихо скърцане на панти зад мен се отвори врата, а после чух как пак така тихо я затвориха. Усетих, че има друг човек зад гърба ми, сякаш въздухът се беше сгъстил от присъствието му.

Не можех да си поема дъх, сълзите се стичаха по лицето ми и залепваха за кръвта. Леки стъпки затракаха по бетона. Струва ми се, че се опитвах да кажа: „Моля те!“ или „Чакай!“

Чакай.

После в мрака се появи ухание или знак — полъх на ментолови „Кемъл“, на джин, барут и парфюм „Чарли“. Едва ли можех да го подуша в моето състояние, но го усетих — усетих как въздухът прие тази форма, и разбрах кой е влязъл при мен.

— Шшшшт — прошепна тя. — Тихо. Нито звук.

Приглушеният глас на Кармен парна тила ми.

Китките ми подскочиха и силна болка разкъса раменете ми. Изхленчих и тя изсъска:

— Млъкни!

Електрическите кабели, с които бяха завързали китките ми, паднаха с плясък на пода и ръцете ми увиснаха отстрани. Въжето, омотано около торса ми, се изхлузи.

Тогава чак я видях — тя заобиколи и застана пред мен. Клекна и вдигна очи — този суров поглед на заговорница, в който се мярна страх и дори жалост, ме погледна припряно, ала все пак се задържа на лицето ми и гледката го накара да трепне. На оскъдната сивкава светлина Кармен се приведе над кървавия бетон и брадичката ми увисна на гърдите, когато с малко ножче сряза тиксото около глезените ми.

Тя се изправи. Очите й трепнаха, устата й се сви в гримаса на засрамено отвращение. Гримът й се беше разтекъл и черни ручейчета оцветяваха бузите й, като че от очите й бликаше мастило. Тя погледна през рамо към далечната врата и пъхна ножа в мократа ми длан. После сви пръстите ми около дръжката.

Изхленчих — толкова силно ме заболя от движението. Тя задържа ръката ми и прошепна:

— Стани, Рой. Стани.

Мисля, че попитах за Роки, защото очите й трепнаха и тя само поклати глава. Помогна ми да се изправя, после ме пусна и за малко не се сринах. Но краката ми не бяха пострадали тежко. За разлика от всичко останало.