Фредерик Форсайт - Кобрата

— Не може — изпъшка Лус. — Тя нищо не знае и е напълно невинна.

— Е, в такъв случай… много жалко.

Лус беше съвсем откровен. Единствен той знаеше с какво се занимава бащата на младата арестантка, но дори не можеше да си представи, че може да й каже истината.

Май се изниза в юни. „Мишел“ безшумно се рееше в методична схема на контролиране на Източните и Южни Кариби, подобно на истински ястреб, използващ възходящите термални потоци във вечно търсене на жертва. И не му беше за пръв път.

През пролетта на 2006 година съвместна програма на военновъздушните сили и УБН изпрати един „Глобал Хок“ над Карибско море с база във Флорида. Това беше краткосрочна програма за демонстрация на възможностите за контрол над морското пространство. През краткото време на провеждането й безпилотният самолет успя да прехване стотици морски цели. Резултатите бяха достатъчни да убедят флота, че ШИНАМОТ има бъдеще, след което бе направена голяма поръчка.

Но военноморските сили си представяха цели като руския флот, иранските канонерки и севернокорейските шпионски кораби. А УБН си мислеше за контрабандистите на кокаин. Проблемът беше, че през 2006 година „ястребът“ показа каквото можа, но никой не беше способен да разграничи виновните от невинните. Благодарение на талантливия заварчик Хуан Кортес сега властите разполагаха с имената и тонажите на регистрирани в „Лойдс“ товарни кораби. И то не няколко, а близо 40 на брой.

Във ВВБ „Крийч“, Невада, смени мъже и жени наблюдаваха екрана на „Мишел“ и на всеки 2–3 дни малкият й бордови компютър правеше разпознаване чрез установяване на съответствието на предоставеното от Джереми Бишоп подреждане на палуба с истинската палуба на нещо движещо се там долу.

В такъв случай „Крийч“ се обаждаше в запуснатия склад в Анакостия и съобщаваше нещо от рода на:

— До „Кобра“: имаме кораб „Марипоса“, който излиза от Панамския канал в Карибско море.

Бишоп потвърждаваше и въвеждаше в компютъра подробностите за текущия курс на „Марипоса“. Карго за Балтимор. Възможно бе да е взел товар кокаин в Гватемала или в открито море. Или още не бе го получил. Можеше да откара кокаина направо в Балтимор или да го прехвърли нощем на моторница някъде из необятния мрак на залива Чесапийк. А можеше този път изобщо да не прекарва кокаин.

— Да уведомим ли митницата на Балтимор? Или крайбрежната охрана на Мериланд?

— Не още — беше отговорът.

Пол Деверо нямаше навик да обяснява на подчинените си. Запазваше логиката за себе си. Ако търсещите попаднеха веднага на тайника или дори се престореха, че го откриват благодарение на кучетата, два-три поредни подобни успеха щяха да се сторят твърде много на Картела, за да се примири с тях като игра на случайността.

Той не искаше да залавя карго или да предава на други готова информация за подобна операция, след като товарът достигнеше суша. Беше готов да остави на местните власти американските и европейски банди, занимаващи се с внос на кокаин. Целта му бе Братството, а тях ги „болеше“ само ако прехващането бе по море, преди смяната на собственика.

По навик, който си бе създал от времето на борбата срещу КГБ и наемните им убийци от сателитните държави, той изучи врага си крайно внимателно. Вярваше в мъдростта на Сун Дзъ, изразена в „Пин Фа“ — „Изкуството на войната“. Боготвореше древния китайски мъдрец, чийто многократно повтарян съвет бе „изучи врага си“.

Деверо знаеше кой оглавява Братството и бе изучил дон Диего Естебан — собственик на земя, джентълмен, католически учен, филантроп, властелин на кокаина и убиец. Знаеше за Дона, но Дона не знаеше нищо за Кобрата.

На другия край на Южна Америка, точно над бразилското крайбрежие, „Сам“ също патрулираше в стратосферата. Всичко, което виждаха камерите му, се изпращаше на екран в Невада и оттам се препредаваше до компютрите в Анакостия. Търговските кораби бяха много по-малко. Търговията с помощта на големи морски съдове, кръстосващи между Южна Америка и право на изток до Западна Африка, бе нищожна. Всичко се фотографираше и макар имената на корабите да оставаха неразличими от височина 18000 метра, изображенията им се сравняваха с файловете на ОАМЦ в Лисабон, БНП към ООН във Виена и британската АТОП в Акра, Гана.

На пет съвпадения можеха да бъдат дадени имена от списъка на Кортес. Кобрата се вгледа в екраните на Бишоп и си обеща, че и тяхното време ще дойде.

Но имаше още нещо, което „Сам“ бе забелязал и записал.