Фредерик Форсайт - Кобрата

На триста метра Жоао Мендоса свали колесника, спусна задкрилките в положение за кацане и започна да следи спадането на скоростта и височината. При такава идеална видимост нямаше особена нужда от помощта на технологията — това беше летене, както бяха летели някога. На три километра от пистата изравни. Пяната на разбиващия се прибой се стрелна под него, колесникът докосна с леко чукване пистата при самия маркер — тя беше двойно по-къса от тези в Скамптън — и той плавно натисна спирачките. Не беше тежък с гориво и беше невъоръжен. Нямаше никакъв проблем.

Спря с двеста метра резерв и пред него се настани малък пикап: човекът в него му направи знак да го следва. Мендоса рулира встрани от терминала в посока на комплекса на училището за пилоти и най-сетне спря.

Заобиколиха го петимата от Скамптън, които бяха дошли тук преди него. Докато слизаше по стълбата, се разнесоха приветствени възгласи. Шестият идваше откъм кулата с нает скутер. Всички бяха дошли преди два дни с британски „Херкулес С130“. Бяха донесли ракетите за подпомогнатото излитане с ускорител, всички мислими инструменти, нужни за поддръжката на „Бука“, и крайно важните муниции за оръдието „Адън“. Сред шестимата — вече сигурни в своите много по-солидни отколкото преди шест месеца пенсии — имаше монтажник, механик, механик по въоръжението („каналджия“), експерт по авиационна електроника и по въздушни комуникации, план-шетист — плюс авиодиспечера, който вече го бе насочвал за кацането.

Повечето от предстоящите мисии щяха да се провеждат в тъмнина, както при излитане, така и при кацане, но имаха цели две седмици за тренировъчни полети. Сега просто го отведоха до жилищното му помещение, където вече бе разстлана екипировката му. После Мендоса отиде в столовата, за да се запознае с колегите си бразилски инструктори и говорещите само португалски кадети. Новият командир и личният му „музеен експонат“ бяха пристигнали. Младежите с нетърпение очакваха предстоящото, защото след четири седмици стоене в класните стаи и запознаване със самолетите на следващата сутрин най-сетне щяха да започнат полети с инструктор.

В сравнение с простичките малки „Тукано“ бившият убиец на кораби изглеждаше направо впечатляващо. Но той скоро бе изтеглен на буксир в хангара с желязна врата, далеч от любопитните им погледи. Същия следобед самолетът бе зареден с гориво, монтираха ракетите на ускорителя и заредиха с муниции оръдейните блокове. Предстоеше нощен тренировъчен полет, но това щеше да стане след два дни. Няколкото пасажери, слезли от совалката от Сантяго в терминала на летището, не видяха нищо.

Същата вечер Кал Декстър проведе по телефона разговор с майор Мендоса и в отговор на очевидния въпрос му каза да има още малко търпение. Наистина нямало да се наложи да чака дълго.

Хулио Лус се опитваше да се държи нормално. Роберто Карденас го бе заклел да пази тайна, но самата мисъл, че мами Дона, та дори и чрез неразкриване на нещо, го изпълваше с ужас. Всъщност и двамата го ужасяваха.

Беше подновил двуседмичните си посещения в Мадрид сякаш нищо не се бе случило. При това пътуване — първото след отиването му до Ню Йорк и след поредния отвратителен едночасов отчет пред Карденас — той отново бе деликатно проследен. Нямаше никаква представа, че е обект на операция, така както нямаше представа и отличната управа на хотел „Вия Реал“, че в стаята му има подслушващо устройство, монтирано от двама души от ФБР под указанията на Кал Декстър. Всеки издаден в стаята звук се чуваше от друг клиент на хотела, настанен в стая два етажа над неговата.

Човекът седеше търпеливо със слушалки на ушите и благославяше бившия тунелен плъх, който му бе запазил удобна стая вместо обичайното в такива случаи — тесен ван на паркинга с ужасно кафе и никакви „удобства“. Когато обектът беше навън в банката, на обяд или на закуска, агентът можеше да се отпусне пред телевизора или със забавните истории в „Интернешънал Хералд Трибюн“, взет от стойката във фоайето. Но тази конкретна сутрин, в деня на връщането на обекта до аерогарата за обратния полет, той слушаше напрегнато с мобилен телефон в лявата си ръка.

Личният лекар на адвоката можеше лесно да разбере хроничния проблем на пациента си: той все пак беше на средна възраст и постоянните полети през Атлантика в никакъв случай не се отразяваха добре на физиологическите му функции. Така че сеньор Лус винаги носеше със себе си обичайния сироп от смокини. Това бе установено при огледа на стаята му, докато се намираше в банката.