Фредерик Форсайт - Кобрата

Самолетите, напускащи бразилското крайбрежие, се насочваха на изток или североизток към Африка. Товарните сред тях не бяха много и не представляваха проблем. Но всеки профил се изпращаше в „Крийч“ и стигаше до Анакостия. Джереми Бишоп бързо ги идентифицираше по типа им и скоро започна да се оформя картина.

Много от тях нямаха обсег. И не можеха да прелетят разстоянието. Освен ако не бяха вътрешно модифицирани. Така че „Сам“ получи нови инструкции. Презаредиха го в базата на Фернандо де Нороня, след което той излетя, за да се съсредоточи върху по-малките самолети.

Наблюдавайки в обратна посока — все едно по спиците на велосипедно колело към главината, — „Сам“ установи, че почти всички такива самолети излитат от голяма естанция, навътре в страната спрямо град Форталеза. Карти на Бразилия от космоса, изпратените от „Сам“ изображения и дискретни запитвания в нотариалната агенция в Белем позволиха ранчото да бъде идентифицирано. Казваше се Боависта.

Американците пристигнаха първи, понеже ги чакаше най-дълъг курс. Дванайсет души се изсипаха в средата на юни на международното летище в Гоа, облечени като туристи. Ако някой се бе поровил из багажа им — а никой не прояви такова желание, — щеше да открие, че в резултат на забележително съвпадение и дванайсетимата бяха напълно правоспособни търговски моряци. В действителност това бе все същият екипаж от американския флот, докарал тук първоначално зърновоза, който сега бе преобразен в „Чесапийк“. Нает от Макгрегър рейс ги докара на брега, където се намираше корабостроителницата „Капур“.

„Чесапийк“ ги очакваше и понеже към корабостроителницата нямаше хотел, мъжете се качиха на кораба, за да си отспят. На следващата сутрин започнаха двудневното запознаване с техниката.

Старшият офицер — а той бе и новият капитан — бе флотски капитан трети ранг, а първият му помощник — един ранг под него. Имаше двама лейтенанти, а останалите бяха от главен старшина надолу. Всеки специалист се съсредоточи в своята конкретна област: командния мостик, машинното отделение, камбуза, радиокабината, капаците на трюмовете.

Когато попаднаха в петте огромни трюма за зърно, моряците застинаха изумени. Долу имаше изцяло оборудвана казарма за специалните сили, разбира се, без илюминатори и дневна светлина, но за сметка на това напълно невидима отвън. Обясниха им, че по време на плаване в открито море нищо няма да налага излизането им на палубата. „Тюлените“ щяха да си готвят сами и пак сами щяха да се грижат за себе си.

Екипажът щеше да се настани в обичайните за всеки кораб помещения, които бяха по-просторни и по-комфортни, отколкото например на ескадрен миноносец.

Имаше каюта за гости с две койки, чието предназначение засега оставаше неизвестно. Ако командирите на „тюлените“ пожелаеха да разговарят с мостика, можеха да го направят, като се придвижат под палубата през четирите разделящи трюмовете врати и едва тогава се качат в залата на командния мостик.

Не им казаха, понеже не се налагаше да го знаят — поне не засега, — защо трюмът при носа прилича на затвор. Но определено им бе показано как да свалят капаците над два от петте трюма, за да освободят достъпа до съдържанието им. Това упражнение щяха да провеждат многократно по време на дългия курс — отчасти, за да мине времето, отчасти, за да могат да го правят колкото може по-бързо дори и насън.

На третия ден Макгрегър — кожата му бе заприличала на древен пергамент — ги изпрати в морето. Беше застанал на най-издадения край на вълнолома, докато „Чесапийк“ се плъзгаше покрай него, с чаша кехлибарена течност в ръка. Беше готов да живее в жега и малария, пот и воня, но никога без поне няколко бутилки запас от дестилата на родните му Хебридски острови.

Най-краткият път до дестинацията би бил през Арабско море и Суецкия канал. Но за да се избегне евентуален неприятен контакт със сомалийските пирати, действащи в района на Африканския рог, и понеже имаше време, се взе решение корабът да поеме на югозапад към нос Добра надежда и после на северозапад към срещата в морето край бреговете на Пуерто Рико.

Три дни по-късно пристигнаха и британците, за да приемат „Балморал“. Бяха четиринайсет души, всички от Кралския флот, и под ръководството на Макгрегър също преминаха през двудневния процес на запознаване. Тъй като американския флот е „сух“ в алкохолен смисъл, американците не бяха донесли със себе си евтин безмитен алкохол от летището. Наследниците на Нелсън обаче не са принудени да търпят подобни ограничения, така че отбелязаха срещата си с Макгрегър, като му донесоха няколко бутилки малцово уиски от Айлей — любимата му спиртоварна.