Фредерик Форсайт - Кобрата

Изходящата поща на затворниците в Щатите се цензурира и Летиция се бе въздържала да пише писмо. Единственото, което Лус знаеше, бе онова, което му бяха казали от външното министерство.

Обяснението на адвоката щеше да бъде, че младата жена е сирак и той й е настойник. Бяха изработени документи, потвърждаващи това. Беше недопустимо да се използват пари, които можеха да се проследят до Карденас, затова Лус щеше да изтегли пари от сметката на собствената си фирма, а Карденас щеше впоследствие да му ги върне. Идеята бе Лус да пристигне в Ню Йорк, без да се безпокои за финансовата страна, да се срещне с повереницата си в затвора и да наеме най-добрия криминален адвокат, достъпен срещу пари.

Лус го направи, при това в същия ред. Очи в очи със своя сънародник, макар в ъгъла на стаята да седеше испаноговоряща служителка на УБН, Летиция Аренал изля историята си пред човека, когото бе срещала само на вечеря и закуска в хотел „Вия Реал“.

Лус се ужаси, но не от разказа за изкусително красивия псевдодипломат от Пуерто Рико, нито от невероятно тъпото й решение да пренебрегне забраната на баща си да лети някога през Атлантика, а от предстоящия изблик на вулканична ярост, когато бащата чуеше всичко това от него — а той щеше да го чуе.

Адвокатът можеше да събере две и две и да получи четири. Фалшивият любител на изкуството „Де Вега“ явно бе част от базирана в Мадрид банда контрабандисти, използващи таланта му на жиголо, за да вербуват нищо неподозиращата млада жена да стане „муле“ и да внесе кокаин в Щатите. Лус изобщо не се съмняваше, че скоро след връщането му в Колумбия в Мадрид ще се изсипе цяла армия от испански и колумбийски главорези с единствената задача да намерят изчезналия „Де Вега“.

Глупакът щеше да бъде заловен, откаран в Колумбия, предаден на Карденас и оттам нататък дори Бог нямаше да може да му помогне. Летиция бе споделила, че в чантичката й има снимка на годеника й, а в апартамента си в Монклоа пази дори и по-голяма. Едно от първите неща, които Лус щеше да направи, бе да поиска връщане на чантичката и да организира вземането на по-голямата снимка от мадридския апартамент. Това щеше да подпомогне издирването на подбудителя на тази катастрофа. Лус смяташе, че младият контрабандист едва ли ще се крие от човешки поглед, защото не можеше да има представа какво иде по петите му, а само щеше да предполага, че е загубил един от товарите си.

Но изтезанията щяха да развържат езика му и той щеше да издаде името на онзи служител в багажното отделение на летището в Мадрид, който бе поставил пакета в куфара. Пълните му самопризнания щяха да принудят Ню Йорк да свали обвинението. Така смяташе Лус.

Само че по-късно в конфискуваната на летище „Кенеди“ чантичка нямаше да се намери никаква снимка, а онази в Мадрид отдавна бе изчезнала. Пако Ортега се бе погрижил за това. Но преди това бе ред на други неща. Лус нае услугите на г-н Боузман Бароу от „Мансън Бароу“, смятан за най-добрия сред асоциацията на криминалните адвокати в Манхатън. Сумата, срещу която г-н Бароу се съгласи да зареже текущите си ангажименти и да прекоси реката, за да отиде в Бруклин, бе наистина впечатляваща.

Но когато на следващия ден двамата мъже поеха от затвора обратно към Манхатън, лицето на нюйоркчанина бе мрачно. Вътре в себе си той изобщо не бе мрачен, защото виждаше месеци наред работа на астрономичен хонорар.

— Сеньор Лус, ще съм брутално прям. Нещата не изглеждат добре. За себе си нямам никакви съмнения, че повереницата ви е била подмамена в катастрофална ситуация от контрабандист на кокаин, нарекъл се Доминго де Вега, и че изобщо не е съзнавала какво прави. Била е подлъгана. Случва се открай време.

— Това не е ли добре? — прекъсна го колумбиецът.

— Добре е, доколкото аз вярвам в това. И след като сте ме наели да я представлявам, ще го направя. Проблемът е, че не съм нито журито, нито съдията, а още по-малко съм УБН, ФБР или окръжната прокуратура. Много по-големият проблем е, че този Де Вега не само се е изпарил, а няма и намек от доказателство, че изобщо е съществувал.

Лимузината на адвокатската кантора минаваше по моста над Ист Ривър и Лус навъсено се бе загледал в сивата вода.

— Но не Де Вега е обработил багажа й — протестира той. — Трябва да има друг човек, онзи в Мадрид, който е отворил куфара й и е сложил в него пакета.

— Уви, това не ни е известно със сигурност — въздъхна манхатънският адвокат. — Може той да е манипулирал и багажа й. Или да е имал по някакъв начин достъп до багажното отделение, например като се е представил за служител на „Иберия“ или митничар с право на достъп. Нищо не пречи да е бил едно от двете. Следва да се запитаме колко присърце ще вземат мадридските власти задачата да откъснат от скъпоценните си ресурси, с цел да се постигне освобождаването на лице, на което те несъмнено гледат като на контрабандист на наркотици.