Фредерик Форсайт - Кобрата

— Аз съм колумбийка. Искам да видя някой от колумбийското посолство.

— Сигурно имате предвид консулството, мадам. Само че сега е десет вечерта. Ще се опитаме да уведомим някого на сутринта.

Уточнението бе на агента от ФБР, макар тя да не знаеше това. Контрабандното внасяне на наркотици в Съединените щати е федерално, а не щатско престъпление, затова случаят бе поет от федералните власти.

Летище „Джон Ф. Кенеди“ е в източната част на Ню Йорк и по-конкретно в района Бруклин. Така че накрая, някъде към полунощ, Летиция Аренал бе преместена в арест на този район, за да изчака съдебно заседание на следващата сутрин.

На сутринта федералните се свързаха с колумбийското консулство. Но ако задържаната бе очаквала някакво съчувствие, я чакаше разочарование. Представителката на консулския отдел — жена със строг делови костюм — бе намръщена. Случаят бе от онези, които дипломатите ненавиждат.

Жената изслуша обяснението абсолютно безстрастно и не повярва на нито дума от чутото. Но нямаше избор, освен да се свърже с Богота и да поиска от външното министерство да се опита да издири адвокат на име Хулио Лyc. Това бе единственото име, за което г-ца Аренал можа да се сети.

После се проведе първо слушане в съдебната палата, но неговата цел бе да се продължи мярката за задържане. Когато научи, че обвиняемата не е правно представена, съдията нареди да й бъде намерен служебен защитник. Издирен бе едва дипломирал се младеж и на двамата бяха дадени няколко минути уединение в килията, преди да се върнат в съдебната зала.

Защитникът направи безнадеждно искане за освобождаване под гаранция. Искането бе безнадеждно, защото обвиняемата бе чуждестранно лице, без средства и без семейство, а престъплението, в което се обвиняваше, бе изключително тежко, така че прокурорът изясни, че са нужни следствени действия, с цел да се установи дали обвиняемата не действа в съучастие с много по-голяма верига контрабандисти на кокаин.

Защитникът пледира, че съществува годеник, който е дипломат в ООН. Един от федералните подаде на прокурора бележка, той я прочете и отново стана, този път за да обясни, че в пуерториканската мисия към ООН няма и никога не е имало дипломат на име Доминго де Вега.

— Оставате го за мемоарите си, господин Дженкинс — изръмжа съдията. — Обвиняемата остава под арест. Следващият случай.

И стовари чукчето си. Летиция Аренал бе отведена разплакана. Така нареченият й годеник, мъжът, когото обичаше, я бе предал.

Преди да я върнат в затвора, където се намираха килиите на предварителния арест, тя има последна среща с адвоката си, господин Дженкинс. Той й предложи визитната си картичка.

— Можете да ми се обадите по всяко време, сеньорита. Имате това право. Не се налага да плащате нищо. Служебният защитник е безплатен за хора без средства.

— Не разбирате, господин Дженкинс. Скоро от Богота ще пристигне сеньор Лус. Той ще ме спаси.

Когато се върна с обществен транспорт в мизерния си офис в Службата за обществена защита, Дженкинс си помисли, че момичето има неизтощимо въображение — първо си измисля несъществуващия Доминго де Вега, а сега този Хулио Лус.

Но за втория бъркаше. Същата сутрин сеньор Лус получи от колумбийското министерство на външните работи обаждане, от което едва не получи сърдечен удар.

Хулио Лyc, адвокатът от Богота, кацна в Ню Йорк външно невъзмутим, но вътрешно крайно изплашен. След ареста на Летиция Аренал преди три дни той бе провел две дълги и вледеняващи кръвта срещи с един от най-жестоките мъже, които бе виждал.

Макар и преди да бе участвал с Роберто Карденас в заседания на Картела, те винаги се провеждаха под председателството на дон Диего, чиято дума беше закон и който изискваше от другите ниво на достойнство, съпоставимо с неговото.

Само че в стаята в някаква ферма на километри от други човешки същества Карденас бе забравил за всякакви задръжки. Изпаднал в бяс, той сипеше заплахи. Също като Лус, той нямаше никакви съмнения, че в багажа на дъщеря му е бъркано, и бе убеден, че поставянето на кокаина е дело на някое нищожество в товарното отделение на летище „Барахас“ в Мадрид.

Започна най-подробно да описва какво ще се случи на въпросния нещастник, когато го хване, и на Хулио Лус буквално му призля. Накрая двамата съчиниха историята, която щяха да представят на властите в Ню Йорк. И двамата не бяха чували за никакъв Доминго де Вега и съответно не можеха да си представят какво я е прихванало да лети за Америка.