Фредерик Форсайт - Кобрата

За прехващането в море той бе избрал две 8,5-метрови надуваеми бойни лодки с твърд корпус, наричани за кратко HBЛ, като се бе спрял на „арктическата“ им версия. Щяха да са нужни осмина гребци, седящи по двойки зад командира, и кормчия, за да бъде задвижена лодката. Но той щеше да приеме на борда си още заловен контрабандист на кокаин, двама експерти по обиск на багаж от Кралската митница и две кучета, обучени за откриване на наркотици. Те щяха да следват атакуващата HBЛ, но по-бавно, за да не се разтревожат кучетата.

Специалистите по обиск имаха огромен опит в откриването на тайници, вмъкването във възможно най-тесни помещения и откриването на всякакви остроумни методи за скриване на незаконен товар. Кучетата бяха кокер шпаньоли, обучени не само да надушват миризмата на кокаинов хидрохлорид през няколко прикриващи слоя, а да откриват промяната в миризмата на въздуха. Скула [14] Най-долната част на кораба, където килът се извива най-много — Б. пр. , отваряна наскоро, мирише различно от скула, неотваряна с месеци.

Майор Пикъринг стоеше до капитана на откритото крило на мостика на „Балморал“ и наблюдаваше плавното спускане с крана на неговите НБЛ в заделения за тях трюм.

От четирите ескадри на СВМС майорът имаше отряд от ескадра М, специализирана в морски антитероризъм или МАТ. Това бяха мъже, които намираха тръпка, като скачаха във въздуха след спусканата НБЛ, а върху тях се изсипваше хвърлената екипировка.

А екипировката включваше какво ли не, например: карабини в снайперска версия, леководолазно оборудване, водонепроницаеми дрехи, куки за захващане, стълби за изкачване и маса муниции. В това число и двама американски радисти за връзка с Вашингтон.

Поддържащият персонал се състоеше от оръжейници, техници с единственото задължение двете НБЛ да бъдат винаги в идеално състояние и двама хеликоптерни пилоти от армейската авиация със собствени инженери по поддръжката. Обект на техните грижи бе малкият хеликоптер, който беше прехвърлен последен — американски „Литъл Бърд“.

Кралският флот със сигурност би предпочел „Сий Кинг“ или поне „Линкс“, но проблемът бе в размера на трюма.

С разтворен винт големите хеликоптери просто нямаше да минат през отвора за капака на трюма, за да се издигнат във въздуха. Но при общ размах на винта под 9 метра „Литъл Бърд“ на „Боинг“ можеше лесно да мине през широкия 12 метра отвор.

Хеликоптерът бе единствен от цялата екипировка, който не можеше да се прехвърли с кран през междината, разделяща двата кораба, полюшващи се от лекото вълнение. Освободен от маскировъчното покривало, под което бе пътувал, той излетя от бака на „Сър Гауейн“, направи два кръга и кацна на затворения преден трюм на „Балморал“. Щом двата му винта — основен и опашен — спряха да се въртят, кранът го вдигна и внимателно го спусна в уголемения трюм, където го фиксираха за пода.

След като не остана нищо повече за прехвърляне и резервоарите за гориво на „Балморал“ бяха напълнени, двата кораба се разделиха. РФА щеше да отплава обратно на север за Европа, а вече крайно опасният Q-кораб щеше да се насочи към първата си патрулна станция, северно от Кабо Верде, по средата на Атлантика между Бразилия и провалените държави по западноафриканското крайбрежие.

Кобрата бе разделил Атлантика на две с линия, започваща от Тобаго в посока север-северозапад и свършваща източно от Антилските острови, в Исландия.

Западно от тази линия се намираше според неговата терминология „Оперативна зона САЩ“, а източно се простираше „Оперативна зона Европа“. „Балморал“ имаше грижа за Атлантика. „Чесапийк“ — на него му предстоеше среща с кораба за зареждане край брега на Пуерто Рико — поемаше Карибите.

Роберто Карденас гледаше писмото с яростен поглед. Беше го прочел поне десет пъти. Хулио Лyc трепереше в ъгъла.

— Това е онзи… Де Вега — неспокойно се обади той. Вече се питаше съвсем сериозно има ли някакъв шанс да излезе от тази стая жив.

— Няма нищо общо с Де Вега.

Писмото поне обясняваше какво се бе случило с дъщеря му. Разправата с Де Вега се отменяше. Нямаше Де Вега. Никога не бе имало Де Вега. Нямаше и никакъв мръсник в багажното отделение на летище „Барахас“, който бе сбъркал куфара, където да сложи пакета с кокаина. И никога не бе имало. Единственото реално нещо бяха двайсетте години американски затвор за Летиция. Посланието в кремавия плик, подобен на онези, в които той бе изпращал писмата си до нея, бе простичко. То казваше: