Фредерик Форсайт - Кобрата

Емилио Санчес не си купуваше „Ел Еспектадор“, а и по принцип прекарваше по-голямата част от времето си в джунглата — занимаваше се с рафиниране в различните си лаборатории и опаковане за транспорт. Но два дни след публикацията, на връщане от Венесуела, мина с колата си покрай стойка с вестници. Картелът беше изградил големи лаборатории във Венесуела, защото лошите отношения между Колумбия и превърнатата във феодално имение на Уго Чавес държава бяха най-добрата протекция срещу вниманието на полковник Дос Сантос и неговата полиция.

Санчес каза на шофьора да спре край малък хотел в граничния град Кукута, за да ползва тоалетната и да изпие едно кафе. Във фоайето имаше стойка с вече остарелия брой на „Ел Еспектадор“. Нещо в снимката го накара да се закове на място. Купи единствения останал брой и не престана да е угрижен по целия път до анонимния си дом в родния си Меделин.

Малко са хората, които помнят всичко, но Емилио Санчес обичаше работата си и се гордееше с методичния си подход и манията си да поддържа безукорна отчетност. Само той знаеше къде се съхранява документацията и по съображения за сигурност му отне цял ден да отиде там и да направи справка. Взе със себе си лупа и след дълго взиране в снимката и собствените си документи в един момент се изправи бледен като платно.

За пореден път стриктните условия за безопасност на Дона забавиха срещата, която бе поискана. Минаха три дни в изплъзване от преследвачите — реални или измислени, — преди двамата да се срещнат. Когато Санчес свърши да разказва, Дона остана необичайно притихнал. Накрая взе лупата на Санчес и лично разгледа снимката във вестника.

— И няма никакви съмнения в това? — попита с неестествено спокойствие.

— Никакви, дон Диего. Тази маркировка се отнася само до карго, което е било изпратено преди месеци на галисийците с венесуелския рибарски кораб „Белеса дел Мар“. Само че каргото така и не пристигна. Изчезна безследно в Атлантика. А сега се оказва, че все пак е пристигнало. Няма съмнение — каргото е същото.

Този път дон Диего Естебан замълча за дълго. Когато Емилио Санчес отваряше уста да каже нещо, знак с вдигната ръка го принуждаваше да замълчи. Главата на колумбийския Картел най-сетне знаеше със сигурност, че някой краде кокаина му при транспортиране и го лъже, че не е пристигнал. Но за да действа решително, трябваше да знае още много неща.

Трябваше да е наясно колко време продължава всичко това, кой точно от клиентите му прехваща транспортния канал и се преструва, че товарът не е пристигнал. Нямаше никакво съмнение, че корабите му се потопяват, а кокаинът му се краде. Но трябваше да разбере колко широка е мрежата на конспирацията.

— Искам от теб — каза накрая той на Санчес — да ми изготвиш два списъка. Единият да съдържа всички номера на изпратените партиди, които са били транспортирани с кораб, който е изчезнал и повече не е виждан: трампери, моторници, яхти, рибарски кораби… всичко, което не е пристигнало. И втори списък на всичко, което е пристигнало, с изброени партидните номера на балите.

Най-сетне боговете сякаш му се бяха усмихнали. Случили се бяха две неща в негова полза. На мексиканско-американската граница американската митница в Ногалес, Аризона, бе заловила камион, преминал границата в мрака на нощта. Стоката беше конфискувана и оставена в охраняван склад в очакване на унищожаване. Събитието бе направено достояние по всички медии. Но охраната бе калпава.

Наложи се дон Диего да плати огромен подкуп но в крайна сметка продажно длъжностно лице успя да вземе партидните номера на задържания кокаин. Някои от тях бяха транспортирани на борда на „Мария Линда“, който беше пристигнал непокътнат и екипажът бе предал балите на картела Синалоа. Други бали се бяха намирали на две моторници, изчезнали още преди месеци в Карибите. И те бяха предназначени за Синалоа. А сега се бяха оказали в ръцете на митничарите след залавянето при Ногалес.

Другото удачно за Дона стечение на обстоятелствата бе станало на територията на Италия. Този път ставаше дума за ТИР, пътувал през Алпите през Франция за Лондон, с италиански ризи от модна линия на известен милански дизайнер.

За нещастие камионът бе спукал гума в един алпийски проход и бе предизвикал гигантско задръстване. Карабинерите бяха настояли ремаркето да бъде изтеглено встрани, но това означаваше частично разтоварване. Само че един от кашоните се бе скъсал и от него се бяха посипали пакети, увити в чували от юта, които никак не изглеждаха като нещо, достойно да украси гърбовете на младите брокери от Ломбард Стрийт.