Том Райт - Черните птици

— Какво имаш предвид, миличка? — попитах аз.

Тя сви рамене.

— Единият от тези, които гледаха къщата, не беше репортер.

— Защо мислиш така, Джордан?

— Защото нямаше телефон или камера, или нещо такова и не си говореше с останалите. Само пиеше кафе и ни гледаше.

Настъпи тишина, в която усетих как кръвта във врата и ръцете ми пулсира, а пистолетът тежи на колана ми. Джейна ме погледна.

— Джим — каза напрегнато тя.

Аз оставих напитката си на масичката за кафе.

— Сега там ли е?

— Не знам, но вчера го видях.

— Как изглежда?

Огледах моравата и храстите през щорите. В момента нямаше никого, но от тук не се виждаха галерията и улицата.

— Беше едър и имаше лоши зъби. Косата му беше кафява и той я беше вързал на конска опашка. Носеше яке с мотоциклетен орел на гърба.

— „Харли-Дейвидсън“ — заяви Кейси.

— На колко години беше?

— Май на колкото си ти, тате — отговори тя. — Може би повече. Не съм сигурна.

— Имаше ли някакви татуировки, белези или нещо такова?

— Не видях.

— Дойде ли при теб? Каза ли ти нещо?

— Не, само гледаше.

Излязох навън и поех на обиколка покрай къщата, пещта и галерията. Когато завих зад живия плет до тротоара, видях микробус с логото на телевизионния „Канал 3“, паркиран от другата страна на улицата. В него седяха две отегчени на вид момчета на двайсет и няколко години — единият беше доста зализан, другият имаше неравна козя брадичка и дълга разчорлена коса. И двамата гледаха към галерията. Приближих се до прозореца на шофьора и им показах значката си.

— Здравейте, момчета — казах им аз. — Можете ли да ми покажете някакви документи за самоличност?

Момчето с късата коса до шофьора ми се струваше познато. Беше един от по-младите водещи от телевизията, които пускат като заместници в късните новини в събота и неделя. Той очевидно също ме познаваше. Шофьорът най-вероятно беше неговият оператор. И двамата извадиха шофьорски книжки и журналистически карти.

— Наред ли е всичко, лейтенант Бонъм? — попита репортерът.

Според документите се казваше Джефри Дийн.

— Засега да — отговорих аз и им върнах шофьорските книжки и картите.

После им описах мъжа с якето на „Харли-Дейвидсън“.

— Някой от вас да е забелязвал него или някой друг, който не е от журналистите, да се върти около къщата?

— Да — потвърди операторът. — Мъжът, за когото говорите, беше тук за малко вчера. Решихме, че е съсед или просто зяпач.

— Ще ни обясните ли каква е неговата връзка със случая? — попита ме репортерът.

Погледнах го, като се питах доколко мога да му се доверя.

— Ето какво искам да направим, Джеф — казах му аз. — Може и да има връзка, а може и да няма, но във всеки случай този човек ме интересува. И ще ми бъде от много голяма полза, ако не чуя по късните новини нищо за „мистериозен преследвач“ или „потенциален заподозрян“. Ако си държите очите отворени за този тип или някой друг като него и задържите информацията, за която говоря, мога да ви обещая, че в първия възможен момент ще ви дам ексклузивно интервю — на живо, с истински отговори. И няма да има „Без коментар“, освен ако наистина не се налага. Как ти се струва тази уговорка?

— Не само за него, нали? — уточни Джеф. — А за целия случай.

Кимнах и му подадох една от визитките си.

— Това е личният ми номер. Имаш ли визитка?

Той извади ярка, интересно оформена визитна картичка, на която името и номерът му бяха отпечатани на късата страна. Браво на мен, вече бях гъст с още един репортер.

Приключих с обиколката на периметъра и се върнах в къщата.

— Добре, момичета — обявих аз. — Най-вероятно няма причина за безпокойство, но ето какво трябва да направим според мен. Много да внимаваме да заключваме всички врати и да спускаме щорите, а освен това малко да разместим столовете и креслата — колкото да не седите на обичайните си места. Освен това гледайте да не се доближавате до прозорците, ако не се налага.

От израженията им останах с усещането, че може би съм преминал границата между недостатъчно и твърде много информация. Опитах се да огранича щетите, като добавих:

— Ако пак видите този човек, веднага ми се обадете, независимо по кое време на деня или нощта. Аз ще говоря с патрулите и ще ги накарам да минават по-често…

— Полицейска охрана — прекъсна ме Джейна.

— Просто предохранителна мярка, Джей.

— Ще си мием зъбите под въоръжена охрана, докато…

Не беше лесно да разсмееш или да изплашиш Джордан; но сега тя изсумтя. Кейси пък сякаш се запалваше все повече по цялата история.