Том Райт - Черните птици

— Ще дойдат ли да ни пазят истински полицаи? — попита тя. — Имам предвид, може би някакви по-млади? Може ли да ги поканим на кафе или нещо подобно? Да ги оставим да разхлабят вратовръзките си и да окачат пистолетите на облегалките на столовете, да пускат тъпи шегички и прочие?

— А понички? — добави Джордан.

— Супер, значи трябва и да ги храним — процеди Джейна през зъби.

— Този мъж най-вероятно е бил случаен минувач — обясних аз. — Но за по-сигурно нека да се отнасяме малко по-сериозно, става ли? Всъщност даже засега ще ви карам до училище и обратно или ще накарам някой от управлението да ви кара.

— Естествено — каза Джейна. — Да се крием като свидетели срещу мафията. Какво да очакваме после, бомба в кутията за пица?

Беше искрено ядосана, но аз знаех, че този гняв е защитна реакция срещу страха.

— Успокой се, Джей. Всичко ще свърши, преди да разбереш.

В противоречие със собствените си думи станах и отидох да проверя резето на задния вход, прозорците и осветлението пред къщата, като си казвах, че е по-добре да знам какво говоря, по дяволите. Нямах друг избор. Трябваше да мисля не само за това как да заловя убийците на Дебора Голд, но и за това, че те — които и да бяха „те“ — можеха да се превърнат в преследвачи, както ми беше казал Макс. И да доведат конфликта до мен и моето семейство. А от това всичките ми възражения срещу идеята на Джейна да оставим този живот зад гърба си изведнъж започнаха да ми се струват невероятно безмозъчни.

Докато карах обратно през града, видях един познат на някаква строителна площадка. Казваше се Харолд и беше мъж на една от редовните клиентки на Джейна — няколко пъти си бяхме говорили празни приказки, докато жена му си избираше нещо. Отбих, паркирах и отидох при него. Той даваше инструкции на няколко работници, които довършваха изливането на фундаментна плоча.

— Ей, как си? — попита ме той, когато ме забеляза, и протегна ръка към мен.

След като си разменихме няколко любезности, аз го попитах за миризмата на бетоновия разтвор, който изливаха неговите хора.

— Използваме различни материали, за да изолираме плочите — обясни ми той. — Тази миризма, която усещаш, е най-вече на акрилна основа и епоксидна смола. Понякога остава по дрехите и по косата. Защо?

— Надявам се да ми помогне за един случай, по който работя.

Върнах се в колата и продължих. Поне един от въпросите, които ме измъчваха от известно време, беше получил своя отговор. Но сега ми оставаше да си отговоря на друг: какви доказателства щяха да бъдат приети в съда по случая „Голд“? И дали някога бях чувал някой заподозрян да е идентифициран по миризмата?

Оз беше голям почитател на пикниците на езерото и всяка година, откакто беше станал началник, организираше по един за цялото полицейско управление. Понякога определяше деня шест месеца предварително, без да се притеснява за времето, и независимо как го правеше, системата работеше безотказно. Избраният ден винаги се оказваше перфектен пример за циганското лято в най-добрата му светлина: безветрен, мек и златист. Говореше се, че дори небето не смее да се опъне на Оз, и днес за пореден път не се случи нищо, което да ме накара да се усъмня в това.

Рано сутринта се бяха появили десетина мъже с фритюрници, големи колкото варели за нефт, цели бурета фъстъчено масло и бъчви с филе от сом. Появиха се огромни количества картофена, бобена и зелева салата, а великанските хладилни контейнери за бира и безалкохолни напитки се умножаваха от само себе си, все едно бяха телени закачалки в гардероба. В ранния следобед празненството вече беше в разгара си — с импровизирани софтболни мачове и игри на топка, конференции на по три бири на тема най-подходящата температура за пържене и свободен обмен на експертни мнения по въпроси, които се простираха от различните размери бюстове и световното първенство по бейзбол до ситуацията в Близкия изток и класирането в Националната футболна лига. Непрекъснато пристигаха нови и нови дежурни служители от всички полицейски управления и пожарни команди в региона, както и няколко бракониери от управленията в Арканзас и Луизиана, за да проверят какво става с печеното и ребърцата. В тревата се гонеха, пищяха и се търкаляха деца, а жените — освободени от задължението да готвят — си разменяха клюки, смееха се, слагаха си слънцезащитен крем, слушаха музика или четяха романи с меки корици.

Огледах се, изпълнен с приятното усещане, че от гърдите ми беше паднала някаква тежест и можех да дишам спокойно. Отначало не можах да определя защо се чувствам така, но после се сетих: на това място беше толкова безопасно за Джейна, Кейси и Джордан, колкото изобщо беше възможно.