Том Райт - Черните птици

Трите се настаниха на маса за пикник под стар бор, ударен от мълния, заедно с Ел Ей. Джейна пиеше бира, а Ел Ей и момичетата наизвадиха кока-кола и спрайт от хладилната чанта с размерите на моряшки сандък, която бяхме напълнили с напитки и лед в супермаркета веднага след закуска.

Двамата с Ел Ей отидохме да се поразходим.

— Това не е лош начин да освободиш напрежението — отбеляза тя.

Минахме покрай няколко грила, обслужвани от половин дузина мъже, които се смееха гръмогласно на стари вицове за полицаи и хвърляха по едно око на наперените си наследници — един от тях беше Райдаут, — докато играеха футбол на тревата. Монси се беше отдалечила по брега заедно с някои от жените, но мъжът ѝ Демънд и деветгодишният им син Джарад ритаха топка заедно с цяла тълпа хлапета на възрастта на Джарад.

— Така е — съгласих се аз. — Работата е доста напрегната, ако ѝ се оставиш. Съмнявам се, че Оз е имал точно това предвид, но тези събирания са си добра психотерапия.

— Хм — каза тя и отпи от своя спрайт.

Знаех, че мъжът с якето на „Харли-Дейвидсън“ няма да посмее да се появи тук, но въпреки това не спирах да оглеждам тълпата за конска опашка, рокерско яке или непознато лице. Някои от момчетата, които работеха под прикритие в наркокартелите, го докарваха на външен вид, но просто им липсваше излъчването на истински злодеи. За сметка на това забелязах мъж с каубойски ботуши, джинси, избеляло джинсово яке и бяла шапка с широка периферия „Стетсън“, който се подпираше на висок чинар на стотина метра от групата. Очите му бяха скрити зад огледални слънчеви очила, но сякаш гледаше право към мен. Беше сух и дори от това разстояние се виждаше, че е жилав като кожа за седло. Давах му четирийсет и няколко — определено не беше местен, но приличаше на ченге.

Ел Ей застана до мен и също го забеляза.

— Хм — каза тя. — Мъж като теб.

По гръбнака ми пробяга неприятна тръпка, като гущер с ледени крачета.

— Защо казваш това? — попитах аз. — Изобщо не прилича на мен.

Тя се изненада от тона ми, погледна ме и сви рамене.

— Отвън е различен, но отвътре прилича на теб. Какъв ти е проблемът?

Не знаех как да отговоря на този въпрос, но си помислих, че знам кой е този човек. Реших да отида да си поговоря с него, но Ел Ей отклони вниманието ми. Тя хвърли поглед към началника, който стоеше сам на кея и гледаше към водата като капитан на китоловен кораб, и ме попита:

— Кажи ми какво ти каза Макс.

— Всички говорите едно и също — отвърнах аз. — И той разсъждава като теб. Освен това ми каза, че депресията понякога прилича на студенокръвие.

— Ами слушай го какво ти говори.

Отново погледнах към чинара, но мъжът с каубойската шапка вече не беше там.

— Джейна и момичетата сякаш си прекарват добре — отбелязах аз.

— Аха — съгласи се Ел Ей и се обърна към тяхната маса. — Погледни Кейси, вече е висока колкото Джейна. Говори се, че напоследък момчетата са започнали да ѝ обръщат сериозно внимание.

— Аха — отговорих аз. — Мислех да се заема с това.

— С кое?

— С организирането на продажбата им в робство.

— Тате?

Обърнах се и видях Кейси, която ни доближаваше тичешком, поруменяла и малко задъхана. Златистата ѝ коса беше пусната и светеше на слънцето, а скромните ѝ гърди подскачаха под белия суичър.

— Полицай Харнс пита дали двамата с леля Лий искате пържения сом по южняшки или като за клоуни.

— По южняшки — каза Ел Ей.

— И аз — казах аз. — Слушай, Кейс…

Но тя вече тичаше обратно, за да предаде съобщението.

Изведнъж долових миризмата на афтършейв „Клъбмен“ и ментови бонбони за освежаване на дъха, обърнах се и видях Дуайт Хейзън, който беше застанал до мен и гледаше как се отдалечава Кейси. В профил изглеждаше като Капитан Америка с квадратната си челюст и бистрия си поглед. Явно се беше постарал да се облече така, че да прилича на човек от народа: черен анцуг, чисто нови маратонки „Адидас“ и шапка с козирка с логото на „Биковете“, която изглеждаше току-що купена от магазина. Той се обърна към мен с ослепителна усмивка и протегна ръка.

— Лейтенант Бонъм — засия той. — Какъв късмет.

Усмивката му плавно се пренесе към Ел Ей.

— А вие сигурно сте доктор Роу.

Всички си стиснахме ръцете.

— Прекрасен ден, нали?

— Не съм ви виждал досега на пикник, сър — отбелязах аз.

Той се огледа, пое юнашки въздух през носа и го издиша през устата.

— Чист въздух, есенни листа, страхотни приятелства — трябва да сме благодарни за това. А да не забравяме и храната.