Том Райт - Черните птици

— Да, Макс. Предполагам, че да. Имам предвид, че причината да мразя мъжа, с когото се събра майка ми, беше неговата склонност да решава всички проблеми с юмруците си. Той проявяваше насилие към нея. И към мен. И когато го пребиха така, че вече не можеше да проявява насилие и към мокра салфетка, аз бях най-щастливият човек на света.

— Е, и?

— Питам се по какво всъщност се различавам от него.

— Децата, които са преживели тормоз, нямат адски много възможности пред себе си. Единият вариант е да предадат насилието нататък и сами да започнат да тормозят хората. Другият е да се снишат толкова много, че да станат незабележими, да не предизвикват никого, завинаги да се опитат да избегнат ролята на мишена. А третият вариант е твоето решение.

Аз го погледнах.

— Моето решение? — повторих.

— Ти си се научил да насочваш агресията си по, общо взето, конструктивен начин и си взел решение никога повече да не позволяваш нито ти, нито впрочем който и да било друг да бъде превръщан в жертва — обясни той. — На всяка цена.

— Смяташ ли, че съм студенокръвен?

— Точно обратното. Защо питаш?

Веднъж Джейна ме обвини в това — отговорих аз. — Попита ме дали съм се изплашил онази нощ, когато ме простреляха в „Рузвелт Кортс“. Аз ѝ казах, че не, и това беше истината. Просто не знам дали е добро или лошо.

— Всеки има тайна скръб, за която не знае светът — каза Макс. — И когато някой изглежда студен, често тъжен е той.

— Какво е това, Шекспир?

— Лонгфелоу. — Макс ме изгледа продължително. — Мога да ти кажа, че един мъж, който не е способен на насилие, не заслужава и въздуха, който диша. Просто се надявам в този случай това да си остане хипотетично.

— Хипотетично?

— Може би е фалшива тревога — каза той. — Но никак не ми се иска да съм прав и всичко да се обърне срещу теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти си свикнал да бъдеш преследвач, а не преследван — отговори той. — Мисля, че трябва да започнеш да си пазиш гърба, Джим.

Когато минах покрай къщата на Джейна, за да ѝ оставя пощата, тя ме чакаше на вратата. Беше веднага след училище и раниците на момичетата все още бяха в коридора, подпрени на стената.

— Тази сутрин намерих един от проклетите репортери зад галерията!

Джейна беше дошла направо от грънчарското колело с изцапаната с глина тениска, мръсните джинси и кларковете и направо вибрираше от гняв.

— Някакво сополиво хлапе със златна халка на веждата, който ровеше в списанията в боклука!

Тя ме изгледа със стиснати зъби. Момичетата се появиха зад нея.

— Не искате ли да седнем и да поговорим за това? — предложих аз.

Оставих пощата на кухненския плот, разхлабих вратовръзката си и разкопчах най-горното копче на ризата.

— Кейс, малко съм обезводнен. Можеш ли да намериш нещо за пиене?

Кейси донесе безалкохолна бира за всички и Джейна сякаш се отпусна.

— Мисля, че направо живеят на лагер пред галерията — каза тя. — Всяка сутрин, когато отворя вратата, вече са там, тъпчат се със сандвичи от „Макдоналдс“, пускат шегички и пият кафе.

Тя стъпка с крак някаква микроскопична неравност в ъгъла на килима пред стола си, за да я заглади.

— Все едно чакат да излети космическа совалка или нещо подобно.

— Сигурно е същото, когато имаш бълхи — сбърчи нос Кейси.

— Заклевам се, ако още веднъж ми тикнат микрофон в лицето, аз ще им го тикна обратно — каза Джейна. — И няма да е в лицето.

Джордан завъртя очи към тавана.

— Имам предвид, че къщата ни вече не е къща, а местопрестъпление, за бога! Представям си какво си мислят клиентите.

— Не виждаме репортери за пръв път — отбелязах аз. — Ще премине от само себе си, Джей. Винаги става така.

— Дори не са готини — оплака се Кейси. — Приличат на програмисти. Или на учители по социални науки.

— Някои от тях — уточни Джордан.

— Една дори ме попита дали смятаме да се съберем скоро — продължи разгорещено Джейна.

— Какво ѝ каза? — поинтересувах се аз.

— Казах ѝ: „Извинете, може ли да мина?“.

— На мен не ми прозвуча така — обади се Джордан.

Всички я погледнахме.

— Всъщност ѝ каза: „Дръпни си бричовете, за да мина“.

— Е, какво да кажеш на жена, която носи зелени комбати и парфюм с пачули?

— Повечето от тях просто си вършат работата. Опитай се да не го приемаш лично — посъветвах я аз. — Сигурно са много симпатични, когато се приберат вечер.

— Не всички бяха репортери — каза Джордан.

Всички отново я погледнахме.