Том Райт - Черните птици

Макс поклати глава.

— Извънредно странно — каза той. — Но просто не ми звучи като работа на нашите приятели с бръснатите глави. Религиозният екстремизъм е естествена среда за ниския и средния интелект, така че, ако мотивът не е бил специфично религиозен и ако приемем, че скинарите наистина са замесени, едва ли не сме принудени да си представим някакъв свръхинтелигентен манипулатор, който стои зад всичко. Освен това, ако убийството е на расова или етническа основа, не би ли трябвало да се очаква някакъв придружаващ манифест? Някаква демонстрация от страна на убийците? Бележка, еврейска звезда, нарисувана със спрей свастика, писмо до редактора, нещо такова?

— Би трябвало — съгласих се аз.

— И така, след като не може да се обясни като обикновено убийство, религиозно изявление или терористичен жест и ако приемем, че не са замесени истински древни римляни, остава да бъде някой много интелигентен човек, на когото доктор Голд е навредила или когото е заплашила по особено дълбок начин. Индивид със способностите да набере и контролира най-ужасните главорези, които можем да си представим.

Аз не отговорих.

Той помълча една минута, после взе чашата си и отпи последна глътка чай. Направи лека гримаса, защото беше изстинал.

— Мотивът и действието не отговарят едно на друго — каза той. — От една страна, имаме театралност и ексцес, от друга — хладна ефективност.

Той се почеса по брадичката.

— Дали все още публикуват списания с обяви за наемници?

— Да, но обявите са написани по такъв начин, че не можеш да разбереш кой знае какво, а освен това е почти невъзможно да проследиш обявата до човека, който я е пуснал, и да го свържеш с този, който се е отзовал на нея.

— Федералните занимават ли се вече със случая?

— Все още не — отговорих аз. — Ако някой извика достатъчно силно фразата „престъпление от омраза“, сигурно ще се появят, но засега ми е трудно да си представя с какво може да ни бъде полезен един отряд черни качулки, който разбива врати.

Макс кимна.

— А Марк Пендърграс? — попитах аз. — Дали е човек, който е способен на нещо такова?

— Марк? Не знам нищо доказуемо за него, но винаги е имало слухове, така че сигурно всичко е възможно…

— Какви слухове?

— Говори се, че са го изстреляли в някакво мъжко военно училище, след като бил обвинен в изнасилване в гимназията — каза Макс и сви рамене. — Но не мога да гарантирам за тази информация.

— Някакви съдебни последствия?

— Не съм чувал — отговори Макс.

— За какво насилие говорим?

— Нямам представа. Очевидно след това не се е забърквал в никакви неприятности, но отново не мога да се подпиша под това твърдение.

— Как е в професионално отношение?

— Доколкото съм чувал, става — не е гений, но поне е компетентен.

— Какво знаеш за неговия конфликт с Дебора Голд?

— Всъщност почти нищо, с изключение на приказки от втора ръка — отговори той. — В някакъв момент двамата били доста близки, но според мен през последните години и той не я е уважавал повече от всички нас. И все пак ми е трудно да си го представя как се занимава с нещо такова посред нощ.

— Не ми казваш всичко, което мислиш — отбелязах аз.

— Добре, ето какво мисля, но нека да си остане между нас двамата и тапетите в тази стая. Марк е сексохолик. А в сърцето и душата на всяко пристрастяване освен ненаситността в общия случай е желанието за ескалация — преследването на нови и все по-силни усещания. Всеки пристрастен се ориентира към такива хора, които взаимно подсилват желанието си да увеличават залозите за все по-силна възбуда. А ако говорим за садомазохизъм, къде е краят?

— Да не искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа, че в съзнанието на някои хора върховното удоволствие би било смъртта на пасивния участник. Това е по-често срещана фантазия, отколкото си мислиш.

Спомних си за онова, което Ел Ей ми беше разказала за Рейчъл, и за филмите с истински убийства, които се продават за един милион долара. Подобни неща ми се струваха на мястото си навсякъде другаде в галактиката, но не и тук, в кабинета на Макс — но сега си представих как ме води през тях като екскурзовод и ми показва различните забележителности. Сведох поглед към дясната си ръка със зарасналия накриво среден пръст и не казах нищо.

Макс не откъсваше поглед от мен.

— Понякога питаш ли се за себе си?

Стиснах ръката си в юмрук. Изглеждаше ми твърде белязана и грозна, но в същото време прекалено обикновена, за да се нарече смъртоносно оръжие.