Том Райт - Черните птици

И явно бях успял по някакъв начин, защото два часа и половина изчезнаха без остатък в реките от звезди, които се изсипваха като брилянти от метала по бетонния под на работилницата ми, а ръцете ми си вършеха работата без никакво вмешателство от моя страна. Най-сетне отстъпих назад, вдигнах маската и огледах както трябва двете произведения на нормална светлина: струваха ми се завършени. Или пък не. Само всевиждащото око можеше да прецени със сигурност.

Хванах щипците с лявата си ръка и една по една потопих двете поставки в кофата с вода до работната маса, а после ги подсуших с горелката. Почистих дюзите, затворих резервоарите, окачих по местата им маската, престилката и ръкавиците и продължих работата по поставките, като изтърках с телена четка шлаката и люспите от метала и загладих острите ръбове на шмиргела. Използвах чук и длето, за да издълбая инициалите си в основата на всяка, защото знаех, че Ел Ей никога нямаше да ги приеме, ако не са подписани от мен. Най-сетне лакирах метала, за да го предпазя от ръжда, залепих зелен филц за основа и го подрязах по ръбовете.

След като свърших — така и така бях в работилницата, — се насилих да се кача на тренажора за петнайсет минути, като този път си мислех за единственото нещо, за което бях способен да мисля по време на това занимание: как да изключа рецепторите за болка в коленете си. И след като бях стигнал дотам, реших да поработя още няколко минути на тежкия чувал, за да се изпотя както трябва. Този път правех нещо, което ми беше приятно, и завърших с комбинация от удари, която беше толкова силна, че гредите на тавана се разтърсиха, а китките и предмишниците ми изтръпнаха. Накрая хвърлих боксовите си ръкавици на работната маса, проверих още веднъж всички дюзи и ключове, взех произведенията си, които бяха още топли, и отидох да се изкъпя.

Вече си бях прочел вестника и се бях отпуснал на креслото с една „Корона“, за да гледам документален филм за германския крайцер „Бисмарк“, който се въртеше в кръгове, смъртно ранен, докато двукрилите английски бомбардировачи „Феъри Сордфиш“ му вземаха мерника, за да го потопят окончателно, когато Ел Ей се прибра. Беше издокарана с тесни джинси, червени обувки с връзки и яркожълта каубойска риза, а на колана ѝ блестеше сребърна тока, голяма колкото чаена чинийка, която не бях виждал преди. Беше трезвена като краставичка, но доволна от живота. Зито често оказваше този ефект върху жените.

— Отивай си в стаята, млада госпожичке — казах аз. — Утре сутринта ще се разправяме.

Тя се разсмя — нещо, което съществуваше единствено като теоретична възможност, докато бяхме малки. После ми показа специалната си каубойска стъпка и каза:

— Опитай се да надминеш това, ако можеш.

— Забрави — казах аз. — На дансинга съм истинско дърво.

— Фалшива скромност — отбеляза тя. — Все са ти останали една-две чупки.

Протегнах се към пода до стола, взех поставките и ги подадох на Ел Ей. Тя ги взе внимателно с две ръце и ги завъртя насам-натам, за да им се полюбува от всички страни. Най-сетне отново ме погледна.

— Господи, съвършени са — каза тя. — И знам точно какво представляват — изпотрошените нокти от „Пустата земя“.

— Искам да ми кажеш само едно — казах аз.

— Естествено.

— Наистина ли искаше поставки за книги, или просто се опитваше да ми намериш нещо, с което да се занимавам?

Тя ме огледа мълчаливо в продължение на няколко секунди.

— Отговорът на въпроса ти е „да“.

Ел Ей се наведе и ме целуна по бузата.

— Благодаря ти, Бис.

— Пак заповядай — отговорих аз. — И не забравяй колко дни ми дължиш.

— Ти си на първо място в списъка ми със задачи — увери ме тя.

Ел Ей остави „ноктите“ над камината и обърна нагоре новата си тока на колана, за да я разгледа по-добре.

— Има гравюра на крепостта „Аламо“, представяш ли си?

— Но няма бикове? — попитах аз. — И карта на щата Тексас? Какво са си мислели, че правят, по дяволите?

— Предполагам, че са минималисти — отговори тя. — Какво има в програмата утре?

— На първо място, искам да поговоря с Макс за случая — казах аз. — Може би ще даде някакви идеи за тайните, които се крият в психиката на Голд.

— Хм — каза тя. — Интересно.

— Кое?

— Колко е лесно да си помислиш, че отговорът може да се крие в нещо, което вече не съществува.

— Кое? — повторих аз.

— Съзнанието ѝ.

Сънят ми тази нощ:

Стоя сам в мрака на пуста равнина, а светът е изпълнен с ритмичен тътен, който разтърсва земята под краката ми като ударите на великанско сърце. Но после се превръща в гръм и аз гледам как от тъмната земя една по една се надигат светещи човешки кости, а по небето се разплитат мълниите на ужасяваща буря. Костите се събират в сияещ скелет, който ми се покланя за поздрав, плавно се завърта и леко скача на гърба на високия бял жребец, който изведнъж се е появил между нас, а после мълчаливо препуска право в сърцето на гръмотевичната буря и оставя след себе си видение за светкавица, която бавно се преобразява в широко „Т“ с увиснали рамене и в продължение на няколко секунди то гори ярко, с неведом смисъл, докато най-сетне не примигва, не угасва и не изчезва съвсем.