Том Райт - Черните птици

— Дължината има ли някакво значение?

— Най-вероятно не, защото това е един от стандартните размери. Два метра, два и половина, три — така се продават.

— Има ли начин да се проследи източникът на дървения материал?

— Деветдесет процента не.

— А другите десет процента?

— Винаги има вероятност да извадим идиотски късмет.

— За какъв късмет става дума?

— Ако можех да ти кажа, нямаше да чакам да го извадим.

— А пироните?

— Пироните са големи.

— Господи, Джим.

— Това е всичко, което наистина знам за пироните, Кас. И без това няма как да ни свършат работа, освен ако не хванем някой с останалите в кутията и не ги сравним.

— Защо няма как да свършат работа?

— Защото са твърде обикновени, за да се проследи откъде са купени.

— Голд получавала ли е заплахи?

— Не знам за такова нещо.

— Колко са извършителите?

— Със сигурност повече от един.

— В такъв случай колко?

— По общо мнение повече от двама и по-малко от петима.

— Това прави трима или четирима.

— Значи момичетата все пак могат да се научат да смятат.

— Откъде точно знаеш, че е била жива, когато е била прикована за тази греда?

— От състоянието на тялото.

— Доста мъгляво казано.

— Права си.

— Колко време ѝ е трябвало, за да умре?

— Предполагаме, че са били няколко часа.

Настъпи ново мълчание. После Кас каза:

— Точно си мислех, че не може да стане по-лошо…

Не отговорих.

— Има ли нещо на местопрестъплението, което да подсказва за нещо друго? — попита тя.

— Не мога да коментирам. Съжалявам.

— Нищо не пускаш — отбеляза тя.

— Освен шегички — отговорих аз.

Бърти се появи отново, като този път носеше ключ за кола на ключодържател със зодиакален знак, и го пусна на бюрото ми.

— Чакай малко, Кас — казах аз.

После се обърнах към Бърти.

— Какво е това?

— Ключът от колата на Лий Ан. Разменила си е колата с твоята, защото отива да си купи бюро.

Проверих в джоба си и намерих собствения си ключодържател, на който все още си стоеше ключът от форда.

— Тя е взела пикапа, така ли? — казах аз. — Как е разбрала къде държа резервния ключ?

Бърти прецени правилно, че този въпрос не заслужава отговор. Изгледа ме с известно съжаление и си тръгна.

— Лий е тук? — попита Кас по телефона. — Дава ли консултации? Имам нужда да си поговоря с друга мацка, умна като мен. Може ли да взема интервю от нея?

— Ще трябва да я попиташ лично — отговорих аз. — Но не бих се надявал особено. Такива като теб ги яде за закуска.

— Надявам се. Какво друго имаш?

— Засега нищо — отговорих аз. — Ще имам повече за теб, поне неофициално, когато проведем всички първоначални разговори. Отворили сме две телефонни линии за информация от гражданите и сме събрали сума неща от организацията на доброволците за съдействие на полицията, мрежата от информатори и прочие. Нямам идея какво ще излезе, но ти ще си първата, на която ще се обадя, Кас.

Тя прие този отговор, макар и неохотно.

— Предай много поздрави на Лий. Както и това, че ако не ми даде интервю, вече няма да сме приятелки.

Разчистих по-голямата част от мъртвите дървета, събрали се на бюрото ми през този ден, надрасках името си на единайсет различни места, върнах пропуснатото обаждане от един училищен съветник по професионална квалификация, който искаше да изнеса лекция пред няколко класа — като с удоволствие прехвърлих тази задача на Райдаут, — и едва тогава забелязах какво бях нарисувал в бележника пред себе си, докато бях разговарял по телефона с Кас. Бяха още няколко варианта на символа с ръката и чука, но вече беше очевидно, че се променят — чуковете все по-малко приличаха на чукове и все повече на нещо друго, макар и да не знаех какво. Главите им бяха станали по-тесни и бяха по-близо до юмрука, а върховете на ръкохватките се бяха изострили и стърчаха над главите на чуковете. Отново усетих онова гъделичкане в мозъка си, но не можах да го свържа с нищо. Затова смачках листа с драсканиците и го метнах към кошчето за боклук. Отбелязах точка, с рикошет от стената. После набрах номера на Ел Ей и тя вдигна на петото позвъняване.

— Пикапът ти се кара като самосвал — съобщи ми тя.

— Намери ли бюро? — попитах аз.

— Все още не — отговори тя. — Но видях Зито и Бързак.

— Бързак?

— Неговото куче следотърсач.

— Мислех си, че кучето му се казва Уха.

— Уха се е пенсионирала — обясни ми тя. — Проблеми с тазобедрената става.

— Къде ги намери?