Том Райт - Черните птици

— До един пожар. Чух за това по твоята полицейска радиостанция и отидох с колата. Той ми даде да разгледам.

— Такъв си е Зито — казах аз. — А показа ли ти фокуса си?

— Какъв фокус?

— Може да жонглира с три монети с единствената си ръка. Показва го на всички момичета.

Зито вече беше богат, благодарение на компенсацията от производителя на повредения детонатор, заради който беше изгубил дясната си ръка, но според мен това не беше подобрило нищо в характера му.

— Само този фокус ли знае? — осведоми се немилостиво тя.

— За съжаление, не — отговорих аз. — Трябва да внимаваш с него. Винаги дебне за нещо свежо.

— Добре ли дебне?

— Не питай.

— На бас, че дебне добре. Може да го оставя да ме дебне малко, за да проверя.

— Това е отвратително — заявих аз. — Както и да е, в семейството вече има мъж с една ръка. Ако влезе още един, ще стане прекалено фройдистко.

— Не изпреварвай събитията, Бис. Засега говорим само за дебнене.

На следващата вечер Ел Ей и Зито отидоха на танци в „Неоновата шапка“, а аз вечерях солети със сусам и говежда яхния, претоплена на микровълновата. Реших да отида в работилницата, за да започна поставките за книги на Ел Ей. По някаква причина не можех да спра да мисля за Зито и всичките години, през които бяхме обикаляли конните надбягвания в Хот Спрингс и кучешките надбягвания в Шривпорт, плаващите казина в Босие и всички барове между тях. Нещо ми засядаше в гърлото, когато си представях как Зито и Ел Ей излизат заедно.

Разбира се, знаех как ще реагира Макс — ще ме погледне над очилцата си и ще каже: „Какъв е проблемът? Двамата със Зито сте приятели от години“.

„Може би точно това е проблемът“, ще отговоря аз. „Двамата със Зито сме посрещали изгрева заедно твърде много пъти, за да храня някакви илюзии за него.“

„Мисля, че мога да ти покажа ясно каква е твоята дилема, приятелю“, ще каже тогава Макс. „Ти се тревожиш, че Ел Ей може да има връзка с мъж като теб.“

С мъж като мен.

Думите направиха няколко неочаквани рикошета в главата ми и ме накараха да се запитам дали въображаемият ми разговор с Макс не се беше докоснал до истината.

Огледах работилницата си, като се опитах да изпитам удоволствие от всичко, което виждам: инструментите бяха горе-долу по местата си, работната маса беше забележително чиста, а подът беше преметен преди не повече от седмица. Можеше да бъде много по-зле.

Но нещо не беше както трябва и косъмчетата по врата ми сякаш настръхнаха. Останах неподвижен за известно време, като се опитвах да определя откъде идваше това чувство. Огледах се още веднъж и не видях нещо, което да не е наред, но чувството упорстваше. Излязох обратно навън и огледах двора пред работилницата. За миг ми се стори, че усещам странна миризма във въздуха — същата, която бях усетил в „Три“, — но тя незабавно се стопи. Най-сетне реших да отдам всичко на въображението си и се върнах обратно вътре.

— Добре — казах високо на моето лично пространство. — Хайде да го направим.

Разчистих боклуците от работния плот от огнеупорни тухли, увеличих налягането в дюзите за ацетилен и кислород, сложих си престилката, маската за заваряване и ръкавиците и запалих горелката на оксижена.

Усилих пламъка до работно положение, проверих кислородната струя и се заех да изрежа две продълговати основи от едно издраскано неравно парче стоманена пластина с дебелина един сантиметър, като се опитвах да отклоня ума си от мисълта за лошите и техните дела към състояние на покой и умиротвореност. Към мястото, на което отиваше Джейна, когато работи — някъде далече от острите като бръснач ръбове на всекидневието, в някаква зона, където всичко се сливаше в хармония, където тя се превръщаше по-скоро в зрител, отколкото в творец, докато глината оживяваше в ръцете ѝ.

Не се получи. Мислите ми продължаваха да се връщат тъпо и упорито към раздялата и към факта, че виждах Кейси и Джордан само два пъти в седмицата — за което трябваше да си призная, че вината е предимно моя, — и към спомена за сивото лице на доктор Голд, по което се стичаше леденият дъжд, и мътните безжизнени очи, които някак си се впиваха още по-остро в моите заради това, че в тях не беше останала и искрица живот.

Мъж като мен…

Изведнъж си дадох сметка, че гневът беше изместил всичко друго от главата ми, и осъзнах, че вече не режа стоманата, а се опитвам да я съсека с моя нож от синьо-бял пламък. Спрях да работя за малко, вдигнах маската си на челото и си поех дълбоко въздух няколко пъти, като си представях бюфета в кабинета на Ел Ей и томовете на Елиът на светлината, която влиза през капандурата на тавана. Сложих маската обратно на лицето си нагрях няколко парчета стари метални пръти и се заех да ги изкривявам и да ги заварявам за стоманената основа, като следвах формата, масата и гравитационната сила на метала и се опитвах да не мисля за нищо.