Том Райт - Черните птици

— Да те уволни ли? — каза тя. — Това пък защо?

Поех си дълбоко въздух, преди да отговоря.

— Става дума за случая „Голд“ и още някакви стари неща, но не съм сигурен какво точно има предвид.

Тя ме погледна в очите.

— Тогава какво е, Джим? Какво, за бога, те кара да стоиш в тази проклета яма с катран?

Нямаше какво да ѝ отговоря.

По пътя от Джейна към центъра успях да се убедя, че след като бях отбелязал точка за здравословното хранене още в ранни зори, сега имам право да утоля и глада си. Спрях на първата закусвалня, която видях, за да си взема сандвичи с бекон и яйце и кафе.

Беше ми доста вкусно, което ме накара да си мисля, че може би състоянието ми се подобрява. Продължих на юг, като оставих зад себе си жилищната част от булеварда и влязох в центъра: застрахователни компании, магазини за електроника, голямата сграда на строителната компания „Глен Лорънс & Оуен“, центъра за автостъкла „Хардин“, старата бензиностанция на „Тексако“, която живееше втори живот като автосервиз. Взех дългия завой в западния край на Трийсета улица, продължих през старата част на Тревъртън, където се събираха трите щата и градоустройственият план отиваше по дяволите, и пристигнах в „Три“ с няколко минути закъснение.

Докато минавах покрай бюрото ѝ, Бърти ми подаде разпечатка със списък на всичко, открито сред останките на къщата на Бенджамин Фрикс, което можеше да има връзка със случая: трийсет и шест златни кюлчета, златни и сребърни монети с общо тегло почти деветдесет килограма, пет пистолета .45 калибър „Колт“ и „Спрингфийлд“ със странично зареждане и шест кутии патрони за тях, един револвер .50 калибър „Смит & Уесън“ с 26-сантиметрова цев — истинско чудовище с почти неконтролируема мощ и откат, — четири картечни пистолета МАК-10 с няколко кашона муниции, половин дузина автомати „Калашников“ с муниции за тях, карабина М1, преустроена за пълна автоматична стрелба, с десет пълнителя по трийсет патрона, шестнайсет ръчни гранати от различни военни периоди, които бяха в бойна готовност, и една противопехотна мина „Клеймор“. В дъното на страницата имаше бележка, според която десетина от патроните за пистолетите бяха изгърмели в пожара, преди да пристигнат пожарникарите, но всички гранати и повечето муниции са били съхранявани или в металния сейф, или в огнеупорни контейнери.

Първото пропуснато обаждане, което върнах, когато стигнах до бюрото си, беше от Кас Сиганейро. Докато чаках да вдигне, взех бележника си от най-горното чекмедже. Белите полета на страниците бяха изпълнени с драсканици на букви „Т“ и ръце, размахващи чукове.

— Слушай сега — каза ми тя. — В този регион действат протестни групи някъде от двайсет години насам, най-вече в планините Уачита и Озарк, където са натрупали запаси от автоматични оръжия…

Отново хвърлих поглед към разпечатката, а Кас продължи:

— Групите обикновено са антиправителствени, антисемитски и поддържат превъзходството на бялата раса. Всеки един от тях става за възможен кандидат.

— Федералните не успяха ли да ги ограничат малко?

— Имаш предвид, когато стреляха по жени, деца и кучета, опожаряваха религиозни фанатици, подслушваха всичко живо и като цяло си избърсаха задника с Конституцията?

— Е, сега…

— Ако можем да съдим по историята, всичко това най-вероятно е имало обратния ефект — каза тя. — Представям си, че тези типове просто са затегнали кръговата отбрана още повече и са потънали още по-дълбоко в нелегалност. И продължават да са свързани с крайната религиозна десница.

— Това е друго нещо, което не разбирам — казах аз. — Връзката с религията. Какво стана с „царството на мира“?

— Внимавай в картинката, бейби — при нас хвърлят лъвовете на християните. И не забравяй за онзи тип Лъмъс, който получи смъртна присъда в Арканзас преди няколко години. Той и неговите приятелчета искаха да избият повечето от останалите хора, да съборят правителството, да сринат университетите с булдозери, да хвърлят журналистите в затвора и да направят Америка едно по-добро и бяло място. Преди да умре, той ни предупреди да внимаваме, защото скоро ще се въздаде справедливост и тя ще бъде страховита като гръм.

Последните ѝ думи погъделичкаха нещо в мозъка ми.

— „Страховита като гръм“? Като в текста на онзи военен марш от Гражданската война?

— Откъде да знам? Към този момент той и без това не е бил на себе си от успокоителните, с които ги тъпчат преди екзекуцията, така че няма как да разберем какво е имал предвид. Но според мен повечето хора го възприеха като обща заплаха от името на неговите братя по оръжие, които продължават да се крият по планините.