Том Райт - Черните птици

— Следата започва доста да вони, шефе.

Погледнах часовника си.

— Това е най-вярното нещо, което съм чувал днес.

Изправих се и се протегнах.

— Аз ще си ходя. Имам среща.

Монси повдигна едната си вежда — лявата, което обикновено означаваше комбинация от любопитство и неодобрение.

— С жена ми — добавих аз.

Веждата се спусна обратно.

— Крайно време е да решиш този въпрос — каза тя. — Такава добра жена няма да те чака вечно.

Докато карах на север по „Бордър“, си представих къщата — построена през шейсетте от някакъв милионер, натрупал състоянието си от крайпътни заведения за камиони, и най-голямата къща от този тип, в която бях влизал. Видях на мътния екран на паметта си мебелите и картините по стените, момичетата и самата Джейна. Дори котката — полудива бяла женска с нащърбени от белези уши, която ги беше осиновила и бродеше по цяла нощ, като виеше и се биеше като котарак категория перо. Момичетата я наричаха Бялата напаст и тя сякаш ме харесваше, но всеки път подозрително душеше обувките и маншетите ми, като събираше информация за Пес с малкия си плосък нос.

Застанах на изтривалката на главния вход, на около петнайсет метра от галерията, поех си дълбоко въздух, вдигнах месинговото чукало с форма на пеперуда и почуках два пъти. Джейна ми отвори след трийсет секунди. Очилата ѝ бяха вдигнати на челото, а късата ѝ златистокестенява коса беше разрошена като перчема на кълвач. Беше с червен анцуг, оранжеви джапанки и бяла художническа престилка, изцапана с глина в няколко различни нюанса на светлокафявото. Зад нея се виждаше тази част от къщата, която използваше за ателие, осветена в работен режим. Наоколо бяха разпръснати няколко глинени заготовки, а грънчарското колело беше влажно. Момичетата очевидно не си бяха вкъщи, а освен това не видях и следа от Бялата напаст.

— Джим — каза тя. — Мамка му. Влизай.

— Сега е моментът да ми кажеш да си ходя — отговорих аз, като пристъпих на възлестия берберски килим.

— Идиот. Няма нужда да чукаш. Реших, че си поредният репортер.

Тя отстъпи встрани, за да ме пусне да вляза, и аз долових миризмата на канелените пръчки, които обичаше да дъвче, докато работеше.

— Хвана ли вече онези ужасни хора?

— Работя по въпроса — отговорих аз.

— Просто не разбирам кой може да направи такова нещо. Говори се, че са я убили, защото е еврейка. Възможно ли е?

— Може би — казах аз. — Все още никой не знае.

Тя ме погледна по-внимателно.

— Изглеждаш уморен — каза тя. — Искаш ли нещо, докато се оправя?

— Аз ще си взема.

Тя заключи вратата след мен и изгаси светлините навън.

— Лий Ан заведе момичетата да пренощуват във фермата — каза ми тя.

После потъна в спалнята, а аз влязох в кухнята, облицована с плочки и потънала в зеленина от саксиите с подправки, зелен лук и люти чушки, и окъпана в мекото сияние на медните съдове по високите рафтове. До хладилника имаше шкафче, заредено с чипс, осолени ядки, сушено говеждо и други вредни за здравето вкусотии, а във фризера — цял рафт с говежди пържоли с кокал и без кокал, френска кървавица, полски колбас с чесън, германска свинска наденица, мексикански луканки и мариновани шишчета, който беше само за мен.

Отворих хладилника, протегнах се покрай сока от моркови и тофуто на най-горния рафт и извадих бутилка „Корона“, а после я занесох до дивана пред шведската камина. На масичката за кафе имаше няколко списания: „Преглед на американското изкуство“, „Изкуство от Югозапада“, „Американски творец“. Започнах да разлиствам едно от тях, докато отпивах от бирата си, и видях една репродукция на Фредерик Ремингтън, която бях виждал на живо в музея „Еймън Картър“ във Форт Уърт. По-назад в списанието открих реклама за някаква галерия в Ню Йорк, в която щяха да показват няколко картини на Ван Гог от арлския му период. Ухото ме засърбя и отгърнах по-нататък, на цяла страница за самостоятелната изложба на Джон Хана в галерията „Уисъл Пик“ във Фредериксбърг. Картините му изглеждаха силни, дълбоки и живи, поне за моето невъоръжено око.

Няколко страници по-късно научих, че дружеството „Нарлс Ривър Плейн Еър“ спонсорира едноседмична ретроспектива в Бостън. Щяха да излагат натюрморти, пасторални и морски пейзажи и сцени от пристанища. Усетих някакъв хлад и се озърнах, за да видя откъде става течение, но не забелязах нищо подобно. Отгърнах още няколко страници и точно се бях загледал в една картина на млада полинезийка, гола до кръста и с червени цветя в косата, когато чух как се включва душът в банята до голямата спалня. Образът на Джейна под горещия душ веднага измести момичето от островите. Помислих за това в продължение на няколко секунди, после станах и отидох да покрия глинените заготовки и да изключа осветлението в ателието. Продължих към спалнята, като в движение си свалях обувките и дрехите. Видях голата фигура на Джейна, която си миеше косата, през матовата стъклена врата на душа в огромната баня с цвят на орхидеи и сметанов крем.