Том Райт - Черните птици

Алиша, която също беше страхотна танцьорка, ме прегърна през кръста с думите: „Може ли едно кръгче?“. Завъртяхме се по верандата и по вълните на музиката — и двамата бяхме безтегловни като сенки, а отсъствието на болката в коленете ми беше толкова пълно, че действително забравих за тях. Усещането ми напомни колко много обичах да танцувам преди университета и контузиите; спомних си и уроците на Ел Ей и нейните приятелки в „Оук Клиф“ преди хиляда години, в онова лято, когато те бяха решили, че за мен като мъж (и следователно същество, което се нуждае от основен ремонт) вече е крайно време да усвоя жизненоважното умение на блуса. Алиша беше с някакъв леко флорален, свеж парфюм, който ми напомняше за зелени морави и чист въздух.

Но после времето внезапно се нагъна обратно и аз вече танцувах с Кат Дрейфъс, а лицето ѝ беше по-ярко и по-ясно от всичко реално съществуващо, докато ме гледаше през бездната на годините.

— Скоро — каза тихо тя.

— О, „Dancing With the Stars“ — каза Аби.

Образът на Кат избледня и беше заменен от сюрреалистично ярката картина на мастиленочерно кръстче на снайперистки оптичен мерник на безличен сив фон.

Затворих очи и си поех дълбоко въздух, докато сърцето ми блъскаше в гърдите. Когато пак ги отворих, пред тях отново беше Алиша.

Песента свърши. Алиша направи реверанс и аз изръкоплясках, като преглъщах тежко, за да се преборя с усещането, че току-що съм погълнал цяла кофа винкели. Опитах се да не изглеждам така, както се чувствам, и се върнах до грила, за да прехвърля потъмнелите резени ананас и зелени банани в чиния и да обърна филето за последните мигове от печенето, за които знаех, че са решаващи. Рейчъл ме беше научила да пека филето от сьомга с кожата, като през повечето време го държа обърнато с кожата към грила, така че сокът от лайм, маслото и кантарионът да попият в месото, и да го обръщам в последния момент за няколко минути, за да се образува хрупкава коричка от горната страна.

— Джей Би, тази твоя леля сигурно е вещица — каза Аби, като набоде на вилицата си поредното парче риба. — Това е почти толкова хубаво, колкото извънбрачния секс.

Тя лукаво погледна към Джонас.

— Поне така съм чувала.

Докато гледах как Джони без желание рови в храната, се замислих за Джейна и момичетата, за видението с Кат и за кръстчето на оптичния мерник, но не стигнах доникъде и започнах да мисля за случая с Голд, който вече беше случаят с Голд и Фрикс. Казах си същото, което обикновено си повтарям на този етап от всяко разследване: лошите могат да бягат, могат дори да се крият — но само докато не решим да ги хванем. Колкото до интереса на Хейзън към това разследване, той беше неизвестна величина. Не го разбирах и по тази причина не можех да си позволя да не му обръщам внимание.

А трябваше да мисля и за самия Джони. След като веднъж ме бяха разпитвали в продължение на шест часа в рамките на едно особено неприятно разследване на убийство, в което всяка дума можеше да коства живот или смърт, аз много добре знаех, че кръстосаният разпит от способен адвокат не е разходка в парка, и се питах дали няма да се случи именно Джони да представлява убийците в съда.

От уредбата вече се разнасяше един класически хит на „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“, в който се пееше за лошата луна, която ни навява тъга. Заслушах се и си спомних как Джейна, която беше голям почитател на рока от блатата и особено на Фогърти, винаги говореше за него като за свой събрат в изкуството. Отсъствието ѝ внезапно се превърна в невъзможна тежест върху гърдите ми, в усещане за задушаване и загуба и почти физическа нужда да поговоря с нея така, както си говорехме преди — за случая, за момичетата, за нашия брак. За класирането в националното първенство. За изкупните цени на царевицата. За каквото и да е. За каквото и да е, по дяволите.

Опитах се да подредя мислите си отново, когато разпознах истинската природа на това чувство. Беше същото безсмислено ровене в миналото, с което никога не бях стигал доникъде освен до сумрачната територия на депресията. Трябваше да спра да се тревожа, че най-старият ми приятел ще ме размаже в съдебната зала, и да се съсредоточа върху това, което можеше да причини този случай на най-важните хора в живота ми.

Бившата пациентка на Голд, с която ме свърза Бени, се казваше Хедър Обеновски. Взех Ел Ей от сутрешната среща на дружеството на анонимните алкохолици и двамата отидохме с колата до „Мъгс“, където се бяхме уговорили да пием капучино с Хедър. Тя беше на около шестнайсет години и беше облечена с тесен черен панталон, ботуши на висок ток, червена тениска и джинсово яке. Имаше остри черти, но беше хубаво момиче с тъмна коса на клечки, недоверчиви кафяви очи и седем сребърни халки на ушите, дясната вежда и лявата ноздра. Не се съмнявах, че има и други, които не се виждат. Беше се съгласила да се срещнем с условието, че няма да питам защо ходи на психолог.